— Не би ли желал все пак да я попиташ?
Излязох и доведох Рина в стаята.
— Рина, това е баща ми. Татко, това е Рина Марлоу.
Рина кимна учтиво. По държането й човек би помислил, че е ранна вечер, а не два часа през нощта.
Баща ми я изгледа замислено. Лицето му имаше странно изражение, каквото никога преди не бях виждал. Той заобиколи бюрото и й протегна ръка.
— Драго ми е, мис Марлоу — каза той с мек глас.
Изгледах го. Никога преди не го бях виждал да постъпва така с приятелите ми.
Тя пое ръката му.
— И на мен.
Без да й пуска ръката, той продължи шеговито:
— Моят син си мисли, че иска да се ожени за вас, мис Марлоу, но на мен ми се струва, че е още много млад. Вие какво ще кажете?
Рина ме погледна. За миг очите й се промениха. Станаха ярки и блестящи, после — пак бдителни. Тя се обърна към баща ми:
— Много конфузно положение, мистър Корд. Бихте ли ме завели у дома, моля?
Вцепенен, неспособен да проговоря, видях как баща ми я хваща под ръка и я изведе от стаята. След миг чух рева на „Дюзенберг“-а и разгневен потърсих нещо, на което да си изкарам яда. Разполагах само с настолната лампа. Разбих я на парчета в стената. Две седмици след това, в колежа, получих телеграма от баща си:
РИНА И АЗ СЕ ОЖЕНИХМЕ ТАЗИ СУТРИН. НАМИРАМЕ СЕ В „УОЛДОРФ-АСТОРИЯ“, НЮ ЙОРК. УТРЕ ЗАМИНАВАМЕ С „ЛЕВИТАН“ НА МЕДЕН МЕСЕЦ В ЕВРОПА.
Грабнах телефона и се свързах с него.
— Няма по-голям глупак от стария дъртак! — завиках аз по дългата четири хиляди километра жица между нас. — Не знаеш ли, че единствената причина да се омъжи за теб са парите ти?
Баща ми не се ядоса. Дори се изкикоти.
— Ти си глупак. Тя има нужда от мъж, а не от хлапак. Дори настоя да подпишем предбрачно имуществено споразумение, преди да се оженим.
— О, нима? — запитах аз. — Кой го състави? Нейният адвокат ли?
Баща ми пак се изкикоти.
— Не, моят.
Гласът му изведнъж се промени. Стана рязък:
— Бягай сега при науките си, синко, и не се бъркай в неща, които не те засягат. Тук е вече полунощ и тъкмо се каня да си лягам.
Телефонът замлъкна в ръцете ми. Загледах се в него, после бавно го оставих. Тази нощ не можах да заспя. Във въображението ми изплуваха порнографски видения на Рина и баща ми в любовна прегръдка. Няколко пъти се събуждах, облян в студена пот.
Нечия ръка ме разтърсваше леко. Бавно отворих очи. Първото нещо, което съгледах, бе лицето на Невада.
— Събуди се, Джонас — каза той. — Вече сме вкъщи.
Примигнах с очи, за да прогоня съня.
Слънцето се скриваше зад къщата. Разтърсих глава и излязох от колата. Погледнах към сградата. Странна къща. Не бях прекарал повече от две седмици в нея, откакто баща ми я построи, а ето, че сега беше моя. Както всичко друго, създадено от баща ми.
Тръгнах към стъпалата. Рина бе помислила за всичко. С изключение на това. Баща ми беше мъртъв. Щях да й го съобщя.
6.
Входната врата се отвори, докато прекосявах верандата. Баща ми бе построил тази плантаторска къща в традиционния южняшки стил и за неин домоуправител бе довел Робер от Нови Орлеан. Робер беше креол, потомствен лакей.
Беше огромен мъж, с цяла глава по-висок от мен, но толкова внимателен и сръчен, колкото беше едър. Преди него баща му и дядо му са били домоуправители и макар и роби, бяха насадили у него гордост от професията. Имаше шесто чувство, що се отнася до задълженията. Винаги беше там, където трябва.
Отстъпи встрани, за да вляза.
— Здравейте, мастър Корд — поздрави той на своя мек, креолски английски.
— Здравей, Робер — казах аз и го изчаках да затвори вратата. — Ела с мен.
Мълчаливо ме последва в кабинета на баща ми. Лицето му остана безизразно, докато затваряше вратата.
— Да, мистър Корд?
За пръв път ме нарече мистър, вместо мастър. Погледнах го.
— Баща ми е мъртъв — казах аз.
— Зная — заяви той. — Мистър Денби се обади.
— Другите знаят ли? — попитах аз.
Той поклати глава.
— Казах на мистър Денби, че мисис Корд е излязла и не съм споменавал нищо на останалата прислуга.
Доловихме лек шум зад затворената врата. Робер продължи да говори, пристъпвайки бързо към нея:
— Сметнах, че сигурно ще пожелаете сам да съобщите тъжната вест. — Той отвори рязко вратата.
Нямаше никой. Пристъпи бързо навън. Последвах го. Някаква фигура тичаше по голямото стълбище, което извиваше край парадния вход към горния етаж.
Гласът на Робер бе тих, но властен като камшик.
— Луиз!
Фигурата спря. Беше личната прислужничка на Рина.
— Ела тук! — заповяда той.
Луиз заслиза колебливо по стълбището. Видях ужасения израз на лицето й, докато наближаваше.
— Да, мистър Робер? — Гласът й беше не по-малко изплашен.