Взе от лавицата шишето одеколон и отля обилно в шепата си, после започна да го разтрива по тялото. Някакъв инстинкт го накара да погледне в огледалото. Младежът бе застанал на прага на отворената врата и го гледаше. Халатът бе преметнат през ръката му. Беше си свалил жълтото яке и останал по мръсна бяла тениска.
Клод видя гъстите черни косми по ръцете на младежа, по раменете и гърдите. Обзе го чувство на погнуса.
— Можете да го оставите на стола — каза той, като се покри, доколкото можеше с кърпата. Вместо това младежът му се ухили многозначително и влезе в банята, затваряйки с ритник вратата зад себе си.
Клод се изви гневно:
— Излезте оттук!
Младежът не помръдна. Усмивката му стана още по-широка.
— О, зарежи таз работа, старче — каза той. — Не си ме довел тук да ти помагам с багажа!
— Излезте или ще викам за помощ! — каза Клод, чувствувайки внезапна уплаха. Младежът се изсмя.
— Кой ще те чуе? — запита той. — Разбрах те още в мига, когато ми каза, че прислугата я няма.
— Ужасно същество! — изпищя Клод. Усети зашеметяващ удар отстрани на главата и падна разкрачен. Надигна се на ръце и крака. — Моля ви, идете си — промълви с отпаднал глас.
Младежът замахна с ръка. Клод инстинктивно се дръпна назад, ала не достатъчно бързо. Разтворената длан се стовари болезнено върху бузата, отмятайки главата му настрани и тя се удари в тоалетната чиния. Впери изплашен поглед в младежа.
— Едва ли искаш да си ида, нали? — попита младежът, теглейки с ръка черния кожен колан. — Ти си от тези, които обичат най-напред да ги пообработят малко.
— Не съм!
— Така ли? — изсмя се иронично младежът и вдигна колана. — Стига си ме премятал, мога да разбера, то се вижда.
За частица от секундата Клод не го разбра, после се погледна в слабините. Луда мисъл му мина през ума. Да можеше да го види Рина сега, щеше да се увери, че е мъж.
Коланът се вряза в гърба му, изпращайки болезнени тръпки по гръбнака.
— Стига! — проскимтя той. — Моля, не ме бийте повече!
Надигна се уморено от пода и погледна към спалнята. Младежът си бе отишъл, отнасяйки всичките пари на Клод. Бавно застана пак под душа и завъртя крана на топлата вода.
Почувствува как силите му се връщат, когато водата се просмука в кожата. Какво ужасно нещо му се случи, помисли той, припомняйки си всички унижения, на които го бе подложил младежът. Чувството на удовлетвореност го облада. Да беше той по-силният, щеше да му даде да разбере. Усети как възбуда се надигна в гърдите му при мисълта как би изтръгнал колана от ръцете на младежа и как би го удрял до кръв. Почувствува внезапния прилив на сила в слабините си.
Точно в този миг прозря истината.
— О, не! — изкрещя той, потресен от осъзнатото. Значи това, което всички казваха за него, е вярно. Единствен той е бил слепият, докато собственото му тяло не го бе предало.
Обзе го небивал гняв. Остави водата да тече и отвори тоалетното шкафче. Извади старомодния бръснач, който използуваше откак бе започнал да се бръсне — бръсначът, който за него бе символ на мъжеството му.
Дива, безумна ярост сляпо го завладя, когато замахна озлобено към себе си. Щом не можеше да бъде мъж, щеше да се превърне на жена. Замахна пак, после пак. Най-после, останал без сили, се струполи на пода.
— Проклета да си! — простена той. — Проклета да си, майко!
Това бяха последните му думи.
20.
Дейвид Улф се спря на прага на банята и почувствува, че му се повдига. Имаше кръв навсякъде — по белите и сини плочки на стените и пода, по бялата вана, по мивката и тоалетната чиния.
Трудно можеше да се повярва, че само преди тридесет минути вратата на кабинета му се бе разтворила рязко и вуйчо му, със зачервено до мораво лице, издаващо силната му възбуда, бе наредил:
— Заминавай в къщата на Рина Марлоу. Едно от момчетата ни в рекламата току-що научило от полицейския участък на Бевърли Хилс, че Дънбар се е самоубил.
Дейвид вече бе до вратата.
— Гледай да не я замесват — викна старецът подире му. — Два милиона незавършени негативи сме вложили по нея!
На път за града взе Хари Ричардс, началника на охраната на студиото. Ричардс, бивш сержант от полицията, поддържаше тесни връзки с всички ченгета. Мина за по-бързо през крайните шосета, през Голдуотър Каньон към Сънсет Булевард. За двадесет минути стигна до къщата на Рина.
Сега двамата облечени в бели престилки служители от моргата вдигаха някак смаленото тяло на Дънбар и го поставиха в малка, подобна на кош носилка, като го покриха с бял чаршаф.
Санитарите вдигнаха носилката и Дейвид се дръпна да им стори път. Запали цигара, а те изнесоха тялото през спалнята в коридора. Първият парещ вкус на дима стигна до стомаха му. Слаб писък долетя от фоайето долу и той изтича към вратата, мислейки да не би Рина да е успяла да се изплъзне от лекаря. Но когато стигна до върха на стълбището, видя, че не беше Рина. Беше майката на Дънбар.