— Може акциите да се покачат, като обявим новия филм на Рина. Всички знаят, че тя носи пари.
— Надявам се — каза Норман. — От всичко губим пари. Дори и от киносалоните. — Той се върна при стола и се отпусна в него. — Там беше грешката, която направих. Въобще не трябваше да ги купувам. Заради тях трябваше да пусна в обращение акциите, да сключа заеми с банките, филмите познавам: недвижимото имущество, фу! Не трябваше да слушам онези от Уолт Стрийт преди десет години. Сега продадох компанията си, пари вече нямам. И даже не зная кой я притежава!
Дейвид се изправи на крака.
— Е, безсмислено е да се тревожим за това. Все още имаме шест месеца до събранието. А за шест месеца могат да се случат много неща.
— Да — промълви Норман обезсърчен. — Може да стане и по-лошо!
Дейвид затвори вратата на кабинета след себе си. Седна зад своето бюро и започна да си изрежда списъка на враговете, които вуйчо му бе имал през живота си. Списъкът беше дълъг, обаче нямаше ни един с чак толкова пари, необходими за тази операция. Освен това повечето от тях бяха също от филмовата индустрия и бяха сторили на вуйчо му толкова злини, колкото им беше сторил и той. Беше като вид игра между членовете на един клуб. Всички пискаха и крещяха с все сила, но никой не го вземаше толкова надълбоко, че да бъде обладан от такава ненавист.
Изведнъж си припомни нещо — Рина. Погледна към вратата, а ръката му автоматично се насочи към телефона. Рязко я дръпна. Нямаше смисъл да се прави на глупак.
Но имаше предчувствие. Колко е бил прав, узна едва след шест месеца, когато накара Айлин да запише Рина в болницата под фалшиво име. Току-що се бяха върнали от Африка, където бяха заснели „Кралицата на джунглата“ и изведнъж се бе разболяла. Не му се искаше пресата да надуши това, докато филмът не излезеше по екраните.
21.
— Джонас Корд — промълви огорчено Норман. — През цялото време е бил Джонас Корд. Защо не ми каза?
Дейвид се обърна към прозореца на хотела, който гледаше към Сентръл парк.
— Не знаех. Само предполагах.
— Знаеш, не знаеш — каза продуцентът, задъвкал угасналата си пура, — все пак трябваше да ми кажеш.
— Каква полза? — запита Дейвид. — Не бих могъл да ти го докажа, а и да можех, ти нямаше пари да се бориш с него.
Норман извади пурата от устата си и я изгледа навъсено. Захвърли я с гневен жест на килима.
— Какво съм му сторил, че иска да ме опропасти? — запита с болка той. Дейвид не му отговори. — Нищо! Това съм му сторил. Само спечели пари от мен. Повече пари, отколкото използува, за да ми пререже гърлото! — Бърни измъкна от джоба нова пура и я размаха пред лицето на Дейвид. — Това да ти бъде за урок. Никога не прави услуга никому, никога не печели пари за никого, само за себе си. Иначе ще получиш нож в гърба си, направен от собственото ти сребро!
Дейвид погледна вуйчо си в лицето, станало пурпурно от гняв, и си припомни сцената, която се бе развила на заседанието на акционерите.
Норман бе пристигнал по-самоуверен от когато и да било през последните няколко месеца. Процентът на пълномощията беше почти толкова, колкото всяка година. Само около двайсет и пет на сто от акционерите се въздържаха да изпратят пълномощните си формуляри. Всичко, което ги интересуваше, бе кога пак ще получат дивиденти. Но тези пълномощия, плюс осемте процента, които Норман притежаваше на свое име, му даваха благоприятната позиция да гласува с тридесет и три процента от акциите.
Присъствието на заседанието бе както обикновено. Няколко пенсионирани бизнесмени и няколко жени, които се шляеха по улиците и десетината им акции им даваха правото да си убият тук времето; онези директори на компанията, които случайно се намираха в града, и служителите на компанията от кантората в Ню Йорк.
Едва след приключването на формалностите, когато Норман изиска правата на дирекционния съвет, той почувствува, че нещо не е в ред. Докато говореше Дан Пиърс, импресариото, и един друг мъж, чието лице му бе познато, но чието име Норман не можеше да си спомни, влязоха в залата и седнаха на първия ред в малката аудитория.
Един заместник-президент, отговарящ за продажбите, почтително прочете одобрения от Норман списък на кандидатите за директори. Друг заместник-президент, отговарящ за работата в чужбина, — също почтително предложи да се приеме предложението.
В този момент се изправи Дан Пиърс.
— Господин президент — заяви той, — аз имам няколко предложения за директори на корпорацията.