Сега аз се разгневих. Характерът ми не се различаваше от неговия.
— Какво трябваше да направя? Момичето губеше кръв, беше изплашено и умираше. Трябваше ли просто да се измъкна и да я оставя да умре сама?
— Да. Ако имаше капка мозък, точно това щеше да направиш. Тя тъй или иначе умря и твоето висене нищо не промени. Сега тези копелета отвън искат двайсет хиляди долара, за да не се отнесат до полицията! Да не мислиш, че имам по двайсет хиляди долара за всяка кучка, която тъпчеш? За една година това е третото момиче, с което те пипват!
За него нямаше значение, че момичето е умряло. Имаха значение двайсетте бона. Но изведнъж осъзнах, че въпросът не е само в парите. Работата беше малко по-дълбока.
Прокрадналата се горчивина в гласа му ми го подсказа. Погледнах го с внезапно прозрение. Баща ми старееше и това го гризеше отвътре. Сигурно пак си мислеше за Рина. Повече от година бе изминала от голямата им сватба в Рено и все още нямаше нищо.
Обърнах се и тръгнах към вратата, без да проговоря. Баща ми изрева след мен:
— Къде отиваш?
Извих глава и го изгледах.
— Връщам се в Лос Анжелос. Нямаш нужда от мен, за да решаваш. Или ще им платиш, или не. За мен няма значение. Освен това, имам среща.
Той заобиколи бюрото и пристъпи към мен.
— Какво? — изрева той. — Ще го наблъскаш на друго момиче, така ли?
Погледнах го открито. Беше ми писнало.
— Стига си хленчил, старче. Трябва да се радваш, че някой от рода ти все още го може. Иначе Рина ще си помисли, че всички нещо не сме в ред!
Лицето му се изкриви от гняв. Вдигна ръце, готов да ме удари. Устните му побеляха, ръмжеше, вените по челото му пламнаха и запулсираха. После, внезапно, както електрическият ключ прекъсва светлината, изразът на лицето му се стопи. Политна към мен.
Ръцете ми инстинктивно се протегнаха и го уловиха. Само за миг очите му се избистриха, загледани в моите. Устните му помръднаха:
— Джонас… синко…
После отново се замъглиха и с цялата си тежест се стовари върху мен, преди да се плъзне към пода. Погледнах го. Знаех, че е мъртъв още преди Невада да го претъркули и разкъса ризата му.
Невада коленичи до тялото на баща ми на пода, Макалистър се спусна към телефона за лекар, а аз хванах бутилката „Джак Даниъл“, когато Денби влезе. Той отстъпи назад към вратата, книжата в ръката му трепереха.
— Господи, младши! — каза той ужасено. Погледът му се насочи от пода към мен. — Кой ще подпише немските контракти?
Хвърлих поглед към Макалистър. Той ми кимна едва забележимо.
— Аз — отговорих.
Долу на пода Невада затваряше очите на баща ми. Оставих бутилката уиски, без да съм отпил, и се обърнах към Денби.
— И престанете да ме наричате младши.
4.
Когато лекарят влезе, ние вече бяхме положили тялото на баща ми на кушетката и го бяхме покрили с одеяло. Лекарят беше слаб, жилав, плешив мъж с дебели стъкла на очилата. Повдигна одеялото и погледна.
— Мъртъв е.
Нищо не казах. Макалистър бе този, който зададе въпроса, докато се въртях върху бащиния си стол:
— Причината?
Докторът пристъпи към бюрото.
— Енцефаличен емболизъм. Удар. Съсирек в мозъка, както изглежда. — Погледна ме. — Бъдете благодарни, че е станало бързо. Не е страдал.
Наистина беше бързо. В един миг баща ми беше жив, в следващия беше нищо, дори нямаше сили да отпъди любопитната муха, която пълзеше по ръба на одеялото към покритото му лице. Нищо не казах.
Лекарят се отпусна тежко в креслото срещу мен. Измъкна писалка и лист хартия. Положи листа върху бюрото. Прочетох обърнатите наопаки букви: УДОСТОВЕРЕНИЕ ЗА СМЪРТ. Писалката задраска върху листа. След миг вдигна очи:
— Добре ли е, ако впиша емболизъм като причина за смъртта, или желаете аутопсия?
Поклатих глава.
— Емболизъм е достатъчно. Аутопсията няма да промени нещата.
Докторът продължи да пише. След малко свърши и побутна документа към мен.
— Проверете дали всичко е вярно.
Взех удостоверението. Всичко беше вярно. Чудесно се беше справил за лекар, който до днес не беше виждал никого от нас. Но в щата Невада всеки знаеше кой е Корд. Възраст — шестдесет и седем. Наследници: съпруга Рина Марлоу Корд; син Джонас Корд, младши. Плъзнах го по бюрото обратно към него.
— Всичко е вярно.
Той взе листа и се изправи.
— Ще ги регистрирам и ще ви изпратя копия по сестрата. — Застана колебливо, сякаш се опитваше да реши дали да изрази съболезнованията си. Очевидно го сметна за излишно, тъй като тръгна към вратата, без да проговори. Пак влезе Том Денби.
— Какво да правя с чакащите отвън? Да ги отпратя ли?
Поклатих глава. Пак щяха да се върнат.
— Кажи им да влязат.