Харолд Робинс
Торбарите
Книга пета
Джонас — 1935
1.
Дръпнах лоста назад, като почти го забих в корема си, и завих леко наляво. Едновременно с това отворих дюзата и КЕ-4 се издигна към небето в полулупинг като изстреляна от лък стрела. Почувствах силата на притеглянето да ме притиска към седалката и да разпенва кръвта в ръцете ми. Изправих в края на лупинга и погледнах таблото: пердашехме с четиристотин и осемдесет над Атлантика, оставили вече Лонг Айлънд далеч зад себе си.
Протегнах ръка и потупах по рамото военния летец, седящ пред мен.
— Какво ще кажете, подполковник? — извиках аз през воя на двата двигателя и писъка на вятъра под пластмасовия щит над главите ни.
Видях го да кимва с глава в отговор на въпроса ми, без да се обръща. Знаех какво прави. Проверяваше таблото пред себе си. Подполковник Форестър бе един от големите летци. Бе минал школата на Еди Рикенбакер и летял с военна ескадрила. Съвсем не като стария генерал, изпратен от армията да провери нашия самолет, който оставихме на пистата на летище Рузвелт.
Генералът заемаше кресло в отдел „Доставки и резерви“ във Вашингтон. Опитът му със самолети се свеждаше до участието му във военния съд по време на процеса срещу Били Мичъл. Но той трябваше да даде своето одобрение. Извадихме късмет, че имаше поне един офицер от Въздушните сили сред своите подчинени.
Нямах никакви илюзии по отношение на него от мига, когато влезе в хангара, а Мориси, ломотещ като картечница, припкаше до него. Двама помощници вървяха след него — един полковник и един капитан. Никой от тях нямаше отличителните знаци на Въздушните сили върху униформата.
Спря на входа, загледан в КЕ-4. Видях как се намръщи неодобрително.
— Грозен е — заяви той. — Прилича на жаба.
Гласът му прокънтя в хангара и стигна до мен в кабината, където правех последни проверки. Измъкнах се върху крилото и скочих на пода на хангара бос. Тръгнах към него. Какво ли разбираше той от аеродинамика и конструиране? Главата му беше квадратна като бюрото, зад което седеше.
— Мистър Корд! — чух шепот зад гърба си. Обърнах се. Беше механикът. Ухилен. И той бе чул забележката на генерала.
— К’во има?
— Тъкмо се канех да го изкарам — започна бързо той. — И не ми се щеше да смачкам обущата ви.
Изгледах го за миг, после и аз се ухилих.
— Благодаря — казах, върнах се и ги нахлузих на краката си. Докато се присъединя към Мориси и генерала, ядът ми се беше поохладил.
Мориси държеше в ръка копие от чертежите и изчисленията и даваше обяснения на генерала:
— „Корд Еъркрафт Четири“ е революционна представа за двупилотния изтребител-бомбардировач, с пробег на полета над три хиляди километра. Набира скорост двеста и четиридесет, при максимум триста и шестдесет. Може да носи десет картечници, две оръдия, а под крилата и в кухината на тарбуха — товар от бомби до петстотин килограма.
Хвърлих поглед назад към самолета, докато Мориси продължаваше да говори. Абсолютно прав бе, че е революционен по конструкция. Приличаше на приклекнала черна пантера с издадения си нос пред двете дръпнати назад крила, а големият пластмасов щит над кабината блестеше като окото на гигантска котка на бледата светлина.
— Много интересно — чух генералът да казва. — А сега имам само още един въпрос.
— Да, сър? — запита Мориси.
Генералът се закиска, поглеждайки към помощниците си. Те позволиха бегли усмивки да пробягнат по лицата им. Разбрах, че дъртият се готви да изтърси някоя от любимите си духовитости.
— Ние, военните, всяка година оглеждаме по около триста от тези така наречени революционни самолети. Въпросът е — може ли да лети?
Не издържах. Милионът, който бях хвърлил досега в КЕ-4, ми даваше правото да си отворя устата.
— Ще лети — и то по-добре от всичко, което имате в армията, генерале — казах аз. — Ще бие всеки самолет в света, включително и новите изтребители на Вили Месершмит.
Генералът се обърна към мен изненадан. Видях как погледът му се плъзна по оплескания ми бял комбинезон. Мориси бързо се намеси:
— Генерал Гадис, Джонас Корд.
Преди генералът да заговори от прага, зад гърба му се чу глас:
— Откъде знаете какво произвежда Вили Месершмит?
Вдигнах очи към говорещия, който тръгна към нас. Очевидно генералът си водеше и трети помощник. Различих сребърните крила на ризата и сребърните дъбови листа на раменете. Беше около четиридесетгодишен, строен и с мустаци. На ризата имаше две лентички — кръста за военни заслуги на Франция и ордена за бойни заслуги в полети.
— Той ми каза — сухо отвърнах аз.
Израз на изненада се появи върху лицето на подполковника.