— А какво става с Джени?
— Джонас ми каза, ако до края на седмицата не се появи, да я сложа в списъка на напусналите и да спра заплатата й.
— Годежът им?
— Джонас не спомена нищо, но ми се струва, че с него е свършено. Когато го попитах дали да изготвим някакво съобщение за пресата, той ми нареди да не им казвам нищо и изключи.
— Бедната Джени. Чудя се къде ли се намира?
Сега вече Роза знаеше. Излезе от колата и бавно закрачи към светия дом.
Сестра М. Томъс седеше кротко в своята малка стая, зачетена в Библията. На вратата тихо се почука. Тя се изправи с Библията в ръка и отвори. Светлината от прозореца в коридора превърна в меко сребро бялото й наметало на послушница.
— Да, сестро?
— Имате посетителка, сестро. Мисис Дейвид Улф. Намира се долу, в стаята за гости.
Сестра Томъс се поколеба за миг, после заговори. Гласът й беше тих и спокоен:
— Благодаря, сестро. Моля ви, кажете на мисис Улф, че ще бъда долу след няколко минути.
Монахинята се поклони и тръгна надолу по коридора, когато сестра Томъс затвори вратата. Облегна се за миг на нея, почувствала се без дъх и сили. Не беше очаквала Роза да дойде. Дръпна се, прекоси малката стая и коленичи пред разпятието на голата стена до леглото. Сключи ръце за молитва. Като че ли вчера бе дошла тук, като че ли все още бе същото наплашено момиче, прекарало целия си живот в опити да скрие от себе си своята любов към Бога.
Припомни си благия глас на Преподобната майка, когато бе коленичила пред нея, разхълцана, с глава, опряна в меката материя на скута на Преподобната майка. Почувства наново нежното докосване на пръстите, галещи главата й.
— Недей да плачеш, дете мое. И не се страхувай. Пътеката, която води към нашия Бог, може да бъде изпълнена със скърби и трудности, но Исус Христос, нашият Спасител, не отблъсква никого, който го търси от сърце.
— Но, Преподобна майко, аз съм съгрешила.
— Кой от нас е безгрешен? — бе казала меко Преподобната майка. — Прехвърлиш ли греховете си на Него, който приема върху себе си всичките наши грехове, и убедиш ли Го в своето разкаяние, Той ще ти даде пълното си опрощение и ти ще бъдеш приета в Неговия дом.
Тя вдигна очи към Преподобната майка, изпълнени със сълзи.
— Значи мога да остана?
Преподобната майка й се усмихна.
— Разбира се, че можеш да останеш, дете мое.
Роза се надигна от стола, когато сестра Томъс влезе в стаята за гости.
— Джени? — каза колебливо тя. — Искам да кажа, сестра Томъс.
— Роза, колко се радвам да те видя.
Роза я погледна. Раздалечените сиви очи и красивото лице принадлежаха на Джени, но спокойната ведрина, която се излъчваше под бялата наметка на послушница, беше на сестра Томъс. Изведнъж тя разбра, че лицето, което гледаше, бе същото, което някога бе видяла на екрана, уголемено хиляди пъти и изпълнено със същата любов, както в епизода, когато Мария Магдалена протягаше ръка да докосне края на мантията на Спасителя.
— Джени! — каза усмихната тя. — Стана ми толкова радостно, че се виждаме и ми се иска да те прегърна.
Сестра Томъс протегна ръце.
По-късно се разходиха из тихите алеи край постройката под следобедното слънце и когато стигнаха върха на възвишението, спряха, загледани към окъпаната в зеленина долина под тях.
— Неговата красота е навред — изрече тихо сестра Томъс, обръщайки се към приятелката си. — Аз намерих своето място в Неговия дом.
Роза я погледна.
— Колко време ще останеш послушница?
— Две години. До следващия май.
— И какво ще правиш след това? — запита Роза.
— Ако се окажа достойна за Неговата милост, ще сложа черния воал и ще поема пътеката на търсенето; за да разнеса Неговата милост до всеки, който се нуждае от нея.
Погледна Роза в очите и Роза отново видя ведрината в тях.
— По-щастлива съм от много други — каза смирено сестра Томъс. — Той вече ме е обучил в своята работа. Прекараните години в болницата ще ми помогнат, където и да бъда изпратена, защото най-добре мога да Му служа именно в тази област.
Книга девета
Джонас — 1945
1.
Отвън нажеженото до бяло юлско слънце обгръщаше пистата в Невада, но тук, в кабинета на генерала, претовареният еър-къндишън бръмчеше и поддържаше постоянна температура от двайсет и шест градуса. Погледнах към Мориси, после към генерала и съпровождащия го щаб от другата страна на масата.
— Това е истината, господа — заявих аз. — CA-JET Х.Р. би трябвало да постигне сто и осемдесет и два метра по-лесно, отколкото британският Де-Хавиланд ролс постига своите сто и петдесет, с което толкова се перчат. — Усмихнах им се и станах. — А сега, ако излезете навън, господа, ще ви го покажа.