— Не се съмнявам в казаното, мистър Корд — отвърна спокойно генералът. — Ако имахме и най-малкото съмнение, никога нямаше да получите договора.
— Тогава какво чакаме? Да вървим.
— Един момент, мистър Корд — спря ме генералът. — Не можем да си позволим вие да изпробвате самолета.
Изгледах го.
— Защо не?
— Не отговаряте на изискванията за реактивните самолети — обясни той. После загледа листа хартия на бюрото си. — Медицинското ви свидетелство показва частично забавяне на рефлексите. Разбира се, съвсем нормално за вашата възраст, но разбирате, че не можем да ви позволим вие да извършите изпитанието.
— Това са пълни глупости, генерале. Кой, по дяволите, мислите, че го е докарал тук, за да ви го достави?
— Имахте право за това тогава — отвърна генералът. — Самолетът беше ваш. Но в момента, когато докосна това летище, съгласно договора той стана собственост на армията. А ние не можем да си позволим да рискуваме, като позволим вие да го карате.
Плеснах юмрук в дланта си. Правила, все тези проклети правила. Това беше неприятното с идиотските договори. Вчера можех да прелетя с него до Аляска и обратно и не можеха да ме спрат. Или дори да ме настигнат. CA-JET Х.Р. беше с повече от триста километра в час по-бърз от всеки друг самолет, с който армията разполагаше. Някой ден ще трябва да отделя време и да прочета тези договори.
Генералът се усмихна и заобиколи масата, приближавайки се до мен.
— Зная какво изпитвате, мистър Корд — уверяваше ме той. — Когато лекарите ми казаха, че съм вече много стар за бойни полети и ме сложиха зад едно бюро, не бях по-възрастен, отколкото сте вие сега. И не ми се понрави повече, отколкото на вас. Никой не обича да му казват, че остарява.
Какви дивотии ми говореше? Бях едва на четиридесет и една години. Това не е много. Все още можех да летя далеч по-добре от тези хлапаци, с жълто около устата, които се разкарваха по летището и извън него със златни и сребърни емблеми на дъбови листа върху раменете. Погледнах генерала.
Изглежда, че прочете изненадата по лицето ми, тъй като пак се усмихна.
— Това беше само преди една година. Сега съм на четиридесет и три. — Предложи ми цигара и аз я взех мълчаливо. Подполковник Шоу ще го издигне. Той е вече на пистата и ни очаква.
Пак прочете въпроса в очите ми.
— Не се безпокойте — успокои ме бързо той. — Шоу основно е запознат с машината. Прекара последните три седмици във вашия завод в Бърбенк и добре я изучи.
Погледнах към Мориси, но той старателно избягваше да срещне очите ми. Значи и той бе участвал в заговора. Ще го накарам да си плати за това после. Обърнах се към генерала:
— Добре, генерале. Да излезем да видим как ще полети бебето. Бебе беше точната дума и не само за самолета. Подполковник Шоу едва ли имаше повече от двадесет години. Наблюдавах го, докато се издигне, но някак не можех да остана и да гледам с примижали очи как пори небето и минава през всички номера. Беше все едно да си блъскаш дълго време главата и накрая да уредиш да чукаш някоя девственица и когато всичко е готово, да отвориш вратата на спалнята и да откриеш, че друг е грабнал плода под носа ти.
— Откъде бих могъл да си взема кафе?
— Има лавка долу, при главния портал — обясни един от войниците.
— Благодаря.
— Няма защо — механично отвърна той, без да откъсва очи от самолета в небето и аз се запътих нататък.
В лавката нямаше еър-къндишън, но държаха помещението затъмнено и не беше съвсем лошо, макар че кубчетата лед в айскафето се стопиха, преди да отнеса чашата до масата. Загледах се начумерено през прозореца срещу мен. Много млад или много стар. Все така ми се случваше. Бях на четиринадесет, когато Първата война свърши през 1918-та, и почти прехвърлил възрастовата граница, когато влязохме в тази. Някои хора просто нямат късмет, винаги съм си мислил, че война има за всяко поколение, а ето, че аз се бях разминал. Имал бях лошия късмет да се родя между двете.
Един средно голям военен автобус спря пред лавката. От него се заизмъкваха мъже и аз ги зазяпах, тъй като нямаше какво друго да правя. Не бяха войници; бяха цивилни и то не много млади. Повечето от тях носеха саката си през рамо и по малко куфарче в свободната си ръка, неколцина бяха с посивели коси, а много въобще без коса. Нещо в тях привлече вниманието ми. Никой не се усмихваше, дори когато разговаряха помежду си на малки групички, които веднага сформираха на тротоара край автобуса.
Защо да се усмихват, запитах се горчиво аз. Нямаше за какво. Бяха все дъртаци като мен. Извадих си цигара и драснах клечка кибрит. Вятърът от вентилатора я загаси. Запалих друга, обърнал гръб на вентилатора и закрил огънчето с ръце.