— Хер Корд! Каква изненада! Какво правите тук!
Вдигнах очи към хер Щрасмер.
— Току-що им доставих един нов самолет — казах аз и му протегнах ръка. — Но вие какво правите тук? Мислех, че сте в Ню Йорк. Той се ръкува с мен по характерния си европейски начин. Усмивката напусна очите му.
— Ние също направихме една доставка. Сега се връщаме.
— Да не сте с групата отвън?
Той кимна. Погледна към тях през прозореца и в очите му се появи тревога.
— Да — отвърна бавно той. — Всички дойдохме заедно, с един самолет, но се връщаме поотделно. Три години работихме съвместно, но вече свършихме. Връщам се в Калифорния.
— Надявам се — засмях се аз. — Ще имаме голяма нужда от вас в завода, но се боя, че ще мине още малко време. Войната в Европа може и да свърши, но ако Тарава и Окинава са индикатори, изглежда, че ще минат повече от шест месеца, ако не и година, преди Япония да капитулира.
Той нищо не отговори.
Вдигнах поглед и изведнъж се сетих. Тези европейци много държаха на възпитаните обноски.
— Извинете, хер Щрасмер — заговорих бързо аз. — Бихте ли изпили с мен едно кафе?
— Не разполагам с време. — Някакво странно колебание се криеше в погледа му. — Нямате ли и тук някой кабинет, както навсякъде другаде?
— Разбира се — казах аз и го погледнах. На влизане бях минал покрай вратата, на която пишеше МЪЖЕ. Тук отзад.
— Ще ви видя там след пет минути — каза той и бързо излезе навън.
Видях го през прозореца как се присъедини към една от групичките и заговори оживено с хората там. Замислих се дали старчето не откача. Човек не можеше да определи; може би бе работил прекалено много и си мислеше, че се намира отново в нацистка Германия. Защото не виждах причина да бъде толкова тайнствен в разговора си с мен. В края на краищата, ние бяхме съюзници сега.
Загасих си цигарата в пепелника и се измъкнах навън. Той дори не ме погледна, когато минах покрай групичката на път за тоалетната. Влезе там веднага след мен. Очите му зашариха нервно към кабините.
— Сами ли сме?
— Мисля, че да — отвърнах аз и го погледнах. Чудех се как ли ще домъкна лекар насам в случай, че съвсем откачи.
Той тръгна към кабините, отвори една след друга вратите и погледна вътре. Накрая, видимо доволен, се върна при мен. Лицето му беше напрегнато и бледо и ситни капки пот бяха избили по челото. Стори ми се, че започнах да се досещам какво е станало. Слънцето на Невада е убийствено, ако не си свикнал с него. Още първите му думи ме убедиха, че съм прав.
— Хер Корд — прошепна дрезгаво той, — войната няма да трае и шест месеца.
— Разбира се, че не — казах сговорчиво аз. От това, което бях чувал, първото нещо бе да се съгласяваш с тях, да се опиташ да ги успокоиш. Искаше ми се да си припомня второто нещо. Обърнах се към мивката. — Ето, ще ви напълня чаша во…
— Ще свърши още другия месец!
Това, което си мислех, сигурно бе изписано на лицето ми, защото устата ми зяпна от изненада.
— Не, не съм луд, хер Корд — увери ме бързо Щрасмер. — Не бих го казал на никой друг, освен на вас. Това е единственият начин, по който мога да ви се отплатя, че ми спасихте живота. Зная от какво значение е това за работата ви.
— Но… но как…
— Не мога да ви кажа нищо повече — прекъсна ме той. — Просто ми повярвайте. Следващия месец Япония ще е verfallen! — Обърна се и направо изтича през вратата.
Загледах се подир него, после пристъпих към мивката и си изплакнах лицето със студена вода. Чувствах се по-луд от него, защото започвах да му вярвам. Но защо? Не виждах смисъла. Е вярно, че изтласквахме японците назад, но те все още държаха Малая, Хонг Конг и Холандските източни индии и с тяхната философия на камикадзе само чудо би прекратило войната до един месец.
Все още мислех за това, когато се качихме с Мориси във влака.
— Знаеш ли кого срещнах? — попитах аз. Не го оставих да ми отговори. — Ото Щрасмер.
Усмивката му издаде вътрешното облекчение. Изглежда очакваше да вдигна олелия, че не ми е споменал за летеца.
— Славен човек е той — каза Мориси. — Как е?
— Добре изглеждаше — отвърнах аз. — Отиваше в Ню Йорк. — Погледнах през прозореца към равнинната пустиня на Невада. — Впрочем, чувал ли си някога върху какво точно работеше той?
— Не точно.
Погледнах го.
— Какво си чувал?
— Не съм го чул от него — обясни Мориси. — Научих го от един мой приятел в Клуба на инженера, който също известно време се е занимавал с въпроса. Макар че и той не знае много. Каза ми само, че се наричало проекта „Манхатън“ и че имало нещо общо с професор Айнщайн.