Той си наля малко и го изпи наведнъж. Прочисти си гърлото. Погледнах го очаквателно.
— Има един друг следвоенен план, за който исках да си поговорим — каза неловко той.
— Давай.
— Става дума за мен — поколеба се той. — Не съм вече толкова млад. Искам да се пенсионирам.
— Да се пенсионираш? — Не можех да повярвам на ушите си. — Защо? Какво, по дяволите, ще правиш?
Мак се смути и се изчерви.
— Работих доста усилено през целия си живот — започна той. — Имам двама сина, една дъщеря и пет внучета, три от които въобще не съм виждал. Аз и жената бихме желали да прекараме известно време с тях, да ги поопознаем малко, преди да е станало съвсем късно.
Изсмях се.
— Казваш го, като че ли очакваш всеки миг да хвърлиш топа. Още си млад.
— На шейсет и три съм. Двадесет години съм с теб.
Вперих очи в него. Двадесет години. Кога бяха минали? Прави бяха военните лекари. Не бях вече младок.
— Ще ни липсваш тук — казах искрено аз. — Не зная как ще се справим без теб. — И наистина го мислех. Мак беше единственият, на когото можех да разчитам, винаги когато имах нужда от него.
— Ще се оправиш. Сега повече от четиридесет юристи работят за нас и всеки от тях е специалист в своята област. Не си вече просто един мъж, а цяла компания. Необходима ти е огромна правна машина, която да се грижи за теб.
— И какво от това — възразих аз. — Човек не може посред нощ, когато е в затруднение, да телефонира на една машина.
— На тази машина можеш. Тя е пригодена за всички непредвидени случаи.
— Но ти какво ще правиш? Недей ми казва, че ще бъдеш щастлив и доволен в ролята на дядо. Ще трябва да правиш нещо, да занимаваш ума си.
— Мислил съм и за това — каза той и видът му стана сериозен. — Толкова време си играя със законите за организации и данъци, че едва ли не забравих най-важните. Законите, които касаят обикновените хора. — Пак посегна към бутилката и си наля още малко. Не му беше лесно да стои така и да ми разказва за проектите си.
— Мисля да си окача табелка с името на вратата в някой малък градец. Просто да се занимавам с всеки, който ми похлопа на вратата. Уморих се да говоря винаги за милиони долари. Иска ми се поне веднъж да помогна на някой клет нещастник, който наистина се нуждае от помощ.
Загледах го. Работиш двайсет години с един човек и ето че въобще не го познаваш. Това беше една страна на Макалистър, чието съществуване никога не бях подозирал.
— Разбира се, ще анулираме всички договори и споразумения между нас — довърши той.
Погледнах го. Знаех, че няма нужда от повече пари. Но и аз нямах.
— За какъв дявол е нужно това? Ще се показваш на дирекционните съвещания през няколко месеца, така че да мога да те виждам от време на време.
— Значи… значи си съгласен?
Кимнах.
— Разбира се, ще го придвижим този въпрос, щом войната свърши.
Отделните бели листа се превърнаха на купчина, докато той ми резюмираше съдържанието на всеки от договорите. Най-после Мак свърши и ме погледна.
— Имаме стабилни клаузи при анулирането на всички договори с изключение на един — обобщи Мак. — Той е за доставка преди края на войната.
— Кой по-точно?
— Летящият кораб, който строим за флота в Сан Диего.
Знаех за какво говори. „Сентурион“ щеше да бъде най-големият самолет, построяван някога, пригоден да носи цяла рота от сто и петдесет мъже, екипаж от дванадесет души, два леки танка-амфибии и достатъчно боеприпаси, лека артилерия, оръжия, амуниция и храна за цяла рота. Идеята ми беше, че един такъв самолет би се оказал полезен при прехвърляне на десантни части зад линиите по малките острови в Тихия океан.
— Как сме подписали такъв договор?
— Ти пожела така — напомни ми той. — Не си ли спомняш?
Как да не си спомнях. Ръководителите на флота бяха изказали съмнение дали въобще такъв голям самолет би се вдигнал във въздуха, затова ги бях притиснал да сключим сделка за един напълно изпитан самолет преди края на войната. Това бе преди повече от седем месеца.
Още от началото се бяхме натъкнали на затруднения. Изпитанията за налягането бяха доказали, че обикновените метали правеха самолета много тежък, за да могат двигателите да го издигнат във въздуха. Изгубихме два месеца, докато инженерите попаднаха на фибростъкло, десет пъти по-леко от метала и четири пъти по-яко. После трябваше да конструираме специални машини за обработка на новия материал. Дори доведох Еймос Уинтроп от завода в Канада да надзирава проекта. Дъртият копелдак се бе справил фантастично там и се оправяше с всяка работа, непосилна за всеки друг.
Не че старият пръч се бе пременил. Държеше ме здравата и го знаеше. Настоя да го направя заместник-директор на „Корд Еъркрафт“, преди да дойде.