— Колко сме похарчили до момента? — запитах аз.
Мак прерови листата.
— Шестнадесет милиона, осемстотин седемдесет и шест хиляди, петстотин деветдесет и четири долара и тридесет и един цента към трийсти юни.
— Загазили сме — казах аз и посегнах към телефона. Операторката се обади. — Свържете ме с Еймос Уинтроп в Сан Диего. И докато чакам да говоря с него, телефонирайте на мистър Долтън в кантората на „Интерконтинентал Еърлайнс“ в Лос Анжелос и му кажете да ми изпрати специален чартърен самолет.
— Какво има? — запита Мак, загледан в мен.
— Седемнайсет милиона долара. Ще идат на вятъра, ако самолетът не полети.
После Еймос се обади по телефона.
— Кога най-рано можеш да вдигнеш „Сентурион“? — запитах аз.
— Добре напредваме. Занимаваме се с изпитването на туй-онуй. Смятам, че ще можем да го завършим към септември или началото на октомври.
— Какво остава?
— Обикновените дреболии. Монтаж, приспособления, полиране, притягане. Нали знаеш?
Знаех. Дребните, но съществени операции, които отнемаха повече време от всичко друго. Ала нищо съществено, нищо, което би попречило на самолета да лети.
— Приготви го — казах аз. — Утре излитам с него.
— Ти луд ли си? Даже не сме наливали бензин в резервоарите му.
— Напълнете ги в такъв случай.
— Но корпусът още не е изпитан за водонепроницаемост — викна той. — Откъде знаеш, че няма да потъне право в залива на Сан Диего, като го насочиш по пистата?
— Тогава изпитай го. Разполагаш с двайсет и четири часа, за да провериш дали може да плава. Пристигам нощес, ако ти е нужна помощ.
Това не бе гарантиран с пари проект, при който правителството поемаше разноските, независимо дали ще спечели, загуби, или ще е на чисто. Бяха мои пари и не ми се нравеше мисълта, че мога да ги загубя.
За седемнадесет милиона долара „Сентурион“ щеше да лети, дори ако се наложеше да го издигна над водата с голи ръце.
3.
Робер ме откара до ранчото, където взех горещ душ и се преоблякох, преди да се кача на самолета за Сан Диего. Тъкмо излизах от къщата, когато телефонът иззвъня.
— За вас е, мистър Джонас — каза Робер. — Мистър Макалистър.
Взех слушалката от ръката му.
— Да, Мак?
— Прощавай, че те безпокоя, Джонас, но изскочи нещо много важно.
— Казвай.
— Току-що се обади Бонър от студиото — започна той. — Напуска в края на този месец и отива в „Парамонт“. Сключил договор с тях да прави само суперпродукции.
— Предложи му още пари.
— Спорих го. Не иска. Настоява да напусне.
— Какво гласи договорът му?
— Изтича в края на този месец — обясни той. — Не можем да го задържим, ако той не пожелае.
— Тогава да върви по дяволите. Щом не иска, да си върви.
— На тясно сме — каза Мак сериозно. — Трябва да намерим някого да ръководи студиото. Не можеш да управляваш една филмова компания без човек, който да ти прави филмите.
Това, ми беше известно. Достатъчно лошо беше, че Дейвид Улф не можеше да се върне. На него можех да разчитам. Той изпитваше същото към филмите, което аз към самолетите. Но бе загинал при Анцио.
— Тази нощ трябва да бъда в Сан Диего — казах аз. — Остави ме да си помисля и ще се уточним в кантората ти в Лос Анжелос вдругиден. — Точно сега в главата си имах по-големи тревоги. Един „Сентурион“ струваше почти толкова, колкото едногодишното поддържане на студиото.
Приземихме се на летището в Сан Диего към един часа през нощта. Оттам направо взех такси до малката корабостроителница, която бяхме наели близо до военноморската база. Отдалеч забелязах светлините й ярко да светят. Усмихнах се на себе си. На Еймос само му дай да се развихри. Беше организирал нощна смяна, работеща като луда, без да дава пет пари за ограничителните разпореждания за затъмнение.
Заобиколих към стария корабен навес, който използвахме за хангар, тъкмо когато някой извика:
— Очисти пистата!
После „Сентурион“ излезе от хангара с опашката напред, приличащ на някакъв грозен гигантски кондор, летящ назад. Подобно на мазно прасе той се плъзна по пистата към водата. Откъм хангара се нададе рев и аз едва не бях съборен от групата мъже, тичащи след самолета. Преди да се усетя, те ме бяха подминали и стигнали до ръба на водата. Съзрях Еймос сред тълпата, който ревеше не по-малко от тях.
С голям плясък „Сентурион“ навлезе във водата; последва миг тишина, когато опашката се наклони назад, почти покривайки трите големи рула и после ликуващ вик, когато се изправи и заплава леко в залива. Започна да се обръща, насочвайки се извън дока и аз чух бръмченето на големите макари, когато те завъртяха въжетата, прикрепени към опашката и го придърпаха назад.