Мъжете все още викаха възбудено, когато се добрах до Еймос.
— Какво, по дяволите, мислиш, че правиш? — изревах аз, като се опитвах да надвикам шума.
— Това, което ми нареди — изпитание за водонепроницаемост.
— Глупак! Можеше да го потопиш. Защо не сложи резервоар за налягането?
— Нямаше време. Можех да го монтирам най-малко за три дни. Ти каза, че утре ще го вдигаш.
Въжетата бяха издърпали самолета отчасти на пистата, така че носът остана над водата.
— Почакай — каза Еймос, — трябва да впрегна хората на работа. Вече работят трета смяна.
Слезе по дока, където един работник бе подпрял стълба отстрани на гигантския самолет. Изкачи се по нея сякаш беше два пъти по-млад, отвори вратата точно зад кабината и изчезна в самолета. След миг чух бръмченето на мотор някъде отвътре и огромният товарителен капак се спусна, разтваряйки една зинала паст в муцуната му, достатъчно голяма, за да мине камион. Еймос застана там.
— Хайде, момчета. Всеки си знае работата. Не плащаме тройно за разговори.
Той се върна на дока при мен и двамата се отправихме към кабинета му. На бюрото му имаше бутилка уиски. Той напълни две картонени чаши.
— Възнамеряваш да го вдигнеш утре, така ли?
Кимнах. Той поклати глава.
— Аз не бих го сторил — изрече той. — Само защото плава, не означава, че ще лети. Все още има много неща, в които не сме сигурни. Дори и да се вдигне, няма гаранция, че ще се задържи. А може и да се пръсне на парчета в небето.
— Ще бъде много неприятно — отбелязах аз. — Но така или иначе, тръгвам.
Той сви рамене.
— Ти си шефът — каза Еймос и ми подаде едната от чашите. Вдигна своята към устата си.
— За успеха.
В два часа следобед на другия ден все още не бяхме готови. Вторият десен двигател хвърляше масло, като всеки път щом го запалихме и не можехме да разберем откъде тече. Стоях на дока, загледан в самолета.
— Ще трябва да го отворим — каза Еймос, — и да го върнем в работилницата.
Погледнах го.
— Колко време ще отнеме?
— Два-три часа. Ако имаме късмет и установим къде е повредата. Може би е най-добре да отложим излитането за утре.
Погледнах си часовника.
— За какво? До пет все още остават три и половина часа дневна светлина. — Запътих се към кабинета. — Отивам в кабинета ти да подремна на кушетката. Повикай ме веднага, щом сте готови.
Но това беше все едно да заспя в тенекеджийска работилница — наоколо кънтяха викове, псувни, чукания и стъргания. После телефонът иззвъня и аз станах да отговоря.
— Ало, татко? — Беше гласът на Моника.
— Не, тук е Джонас. Ще го извикам да ти се обади.
— Благодаря.
Оставих слушалката на бюрото, отидох до вратата и повиках Еймос. Върнах се на кушетката и се изпънах, докато той вземаше слушалката. Погледна ме странно, когато чу гласа й.
— Да, малко съм зает. — Млъкна, заслушан в гласа й. Когато пак заговори, се усмихваше. — Чудесно. Кога заминавате?… Тогава ще дойда в Ню Йорк, като свършим тук. Ще отпразнуваме събитието. Поздрави Джо-Ан.
Остави слушалката.
— Беше Моника — обясни той, загледан в мен.
— Знам.
— Следобед заминава за Ню Йорк. С. Дж. Хардин я е назначил за главен редактор на „Стил“ и я иска веднага на работа там.
— Много хубаво — отбелязах аз.
— Взема и Джо-Ан със себе си. Не си виждал детето отдавна, нали?
— От времето, когато ми ги отмъкна двете от апартамента в хотел „Дрейк“, в Чикаго, преди пет години.
— Трябва да я видиш. Хлапето става истинска красавица. Загледах го учуден. Това само не бях си представял — Еймос Уинтроп в ролята на горд дядо.
— Хей, човече, ти наистина си се променил, знаеш ли?
— Рано или късно човек поумнява — промълви Еймос и се изчерви смутен. — Установява колко глупости е извършил, колко е наранявал хората, които обича, и ако не е същински злодей, се опитва да навакса загубеното.
— Слушал съм тази песен — отбелязах саркастично аз. Не бях в настроение да слушам лекции от дъртия копелдак, независимо колко се беше поправил. — Казвали са ми, че това обикновено се случвало, когато вече не можеш да го вдигаш.
Лицето на Еймос се промени. Видях, че съм го нервирал.
— Иска ми се да ти кажа едно-две неща.
— Например, Еймос?
— Готови сме да монтираме двигателя, мистър Уинтроп — викна някой от прага.
— Идвам след минутка. — Еймос отново се обърна към мен. — Напомни да ти го кажа, след като се върнем от изпитателния полет.
Ухилих се и се загледах след него, докато излезе. Е, не беше станал чак такъв светец, че да не мога да го ядосам. Станах и затърсих обувките си под кушетката.
Когато излязох навън, двигателят бръмчеше плавно и монотонно.