— Изглежда ми наред — заяви Еймос, обръщайки се към мен. Погледнах си часовника. Беше четири и половина.
— Тогава да вървим. Какво чакаме?
Той сложи ръка на рамото ми.
— Не мога ли да те накарам да промениш решението си? Поклатих глава. Седемнайсет милиона долара бяха достатъчно солиден аргумент. Той вдигна ръце към устата си като тръба.
— Всички навън, с изключение на екипажа!
С изключването на двигателя настъпи тишина. Няколко минути по-късно и последният работник излезе от входния люк. Един подаде глава от малкото прозорче на пилотската кабина.
— Всички са навън, с изключение на екипажа, мистър Уинтроп.
Еймос и аз влязохме през люка в самолета, после се изкачихме по малката стълбичка от товарното в пътническото отделение, а оттам — в командната кабина. Вътре седяха трима мъже. Те ме загледаха с любопитство. Все още бяха с предпазни каски на главите.
— Това е екипажът, мистър Корд — започна официално Еймос. — Отдясно Джо Кейтс, радист. В средата Стийв Яблонски, бордови инженер на десните двигатели едно, три и пет. Отляво Вари Голд, бордови инженер на левите двигатели две, четири и шест. Не се тревожете за тях. Всички са ветерани от флота и си знаят работата.
Ръкувахме се поред и аз се обърнах към Еймос:
— Къде са вторият пилот и навигаторът?
— Тук — отвърна Еймос.
— Къде?
— Аз.
— Какъв дявол…
Той ми се ухили.
— Имаш ли някой друг, който да познава това бебче по-добре? Освен това, аз съм спал с него всяка нощ, повече от половин година вече. Кой има по-голяма право да се порадва на първия му полет?
Изгледах го продължително. После се предадох. Знаех точно какво изпитва. И аз вчера бях изпитал същото, когато не ме пуснаха да полетя с реактивния.
Заех мястото на пилотската седалка.
— По местата, момчета.
— Да, сър.
Ухилих се вътрешно. Бива си ги момчетата от флота. Погледнах списъка на контролите.
— Бордовата рампа — нагоре! — наредих аз, докато четях.
Някакъв мотор забръмча под мен. След миг на таблото пред мен светна една червена лампичка и моторът изключи.
— Бордовата рампа е вдигната, сър.
— Старт на двигатели едно и две — казах аз, присегнах напред и улових лоста, за да могат летателните инженери да включат. Мощните двигатели закашляха и избълваха черен дим. Перките се завъртяха мудно, после двигателите включиха и перките се завъртяха с плавно бръмчене.
— Десен двигател едно в ход, сър.
— Ляв двигател две в ход, сър.
Следващата заповед беше нова за мен, усмихнах се. Това не беше самолет, беше наистина морски кораб с крила.
— За полет — казах аз.
Вдясно на седалката до мен Еймос присегна и освободи лоста, който откачи крепящите подпори. Друга червена светлина проблесна на таблото пред мен и почувствах как „Сентурион“ се плъзна назад във водата. Потъна леко, със слабо полюляване. Едва доловимото плискане на водата по корпуса се долавяше зад нас. Наведох се напред и завъртях кормилото. Огромният самолет бавно се насочи и потегли към открития залив. Погледнах Еймос. Той се ухили.
Ухилих му се и аз. Досега добре. Поне плавахме.
4.
Една вълна се разби в носа на самолета, запращайки солени пръски към прозореца пред мен, тъкмо когато привършвах с изчитането на списъка. На него бяха изредени поне сто команди и имах чувството, че от потеглянето ни са изминали часове. Погледнах си часовника. Едва преди шестнадесет минути бяхме напуснали дока. Загледах се през прозорците. Шестте мощни двигателя работеха плавно, перките проблясваха от слънцето и капките. Усетих потупване по рамото и се обърнах.
Радистът бе застанал зад мен с надуваема спасителна жилетка в едната ръка и сгънат парашут в другата.
— Предпазното облекло, сър.
Погледнах го. Той, както и другите двама вече си ги бяха сложили.
— Оставете ги зад седалката ми.
Хвърлих поглед към Еймос. Той вече бе нахлузил жилетката и затягаше напречния колан на парашута. Излегна се на седалката с недоволно ръмжене. Погледна ме.
— Трябва да ги сложиш.
— Суеверен съм — обясних аз. — Човек не ги ли носи, никога няма нужда от тях.
Той не ми отговори, само сви рамене, а радистът се върна на мястото си и си притегна колана. Огледах кабината.
— Готово ли е?
— Да, сър! — отговориха всички едновременно.
Присегнах напред, щракнах ключа на таблото и светлините се смениха от червени на зелени. Отсега нататък трябваше да се сменят на червени само в случай на неприятност. Насочих самолета към открито море.
— Готово, момчета. Потегляме!
Постепенно затварях дюзата. Огромният самолет се наклони, заби нос към водата, после бавно го издигна, когато шестте перки започнаха да поглъщат въздуха. Понесохме се по повърхността, като скутер по време на летни състезания. Погледнах таблото. Стрелката за скоростта на въздуха стоеше на сто и петдесет. Гласът на Еймос долетя до мен: