Слънцето в пустинята е голямо и силно и смъква небето тъй близо над главата ти, че понякога ти се струва, че ако протегнеш ръка да го докоснеш, ще ти опари пръстите. В такива горещини внимателно си проправяш път през скалите, защото в сянката под тях, скрити от дневната задуха, спят гърмящите змии, навити и слузести, със страшен огън в студената си кръв. Те са гневни и бързо нападат със злобната си слюнка, ако случайно нарушиш покоя им. И с хората е така.
Всеки от нас си има своята тайна скала, под която се крие и тежко и горко, ако нарушите нейния покой. Защото в такъв случай ние сме като гърмящите змии в пустинята и сляпо се хвърляме връз когото и да било.
„Но аз те обичам“, бях казал аз и още докато го изричах, разбрах празнотата на думите си.
И тя сигурно бе разбрала, защото в своето унищожително самообвинение всъщност обвиняваше мен и греховете на всички мъже, които бе познавала. И то не несправедливо, защото това бяха и мои грехове.
„Но аз те обичам“, повторих аз и щом го казах, разбрах, че е усетила празнотата зад думите ми. Те прозвучаха кухи и пусти в устата ми. Да бях честен, макар и само пред себе си, ето какво трябваше да кажа: „Желая те. Искам да бъдеш това, което искам да бъдеш. Отражение на образа от мечтите ми, огледало на тайните ми желания, лицето, което желая да покажа на света, фасадата на моята слава. Ако си всички тези неща, ще те удостоя с присъствието си в моя дом. Тези думи не са за това, което си ти, а за мен и това, което искам да бъдеш“.
А не сторих нищо, само стоях и бръщолевих пошлости, а думите, които се сипеха от устата й бяха всъщност собствената ми отрова, която тя насочваше към себе си. Защото несъзнателно бе стъпила в сянката на скалата ми.
Стоях под непривичната горещина и ослепителния блясък на слънцето и тайно се срамувах от студената кръв, която течеше във вените ми и ме отличаваше от другите същества на тази земя. И без да протестирам я оставих да използва собствената ми жлъч, за да унищожи себе си.
А когато отровата бе свършила работата си, оставяйки я без нищо друго, освен малката, изплашена и непречистена душа, аз й обърнах гръб.
Обърнах й гръб с характерната за мен липса на състрадание. Избягах от нейните страхове, от нейната нужда да бъде утешена и успокоена, от неизречените й молби за милост, любов и разбиране. Избягах от горящото слънце и се скрих под тайната си скала.
Но сега нямаше вече утеха в сянката, тъй като светлината продължаваше да се лее отгоре ми, нямаше вече утеха в студенината на кръвта ми. А скалата сякаш се смаляваше и смаляваше, докато слънцето ставаше все по-силно и по-силно. Направих опит да се смаля и аз, да намеря завет под намалялата повърхност на скалата, ала изход нямаше. Скоро вече нямаше да има скала, под която да се скрия. Слънцето журеше все по-ярко и по-ярко. Все по-ярко и по-ярко.
Отворих очи. Някаква миниатюрна точица светлина сочеше право в тях. Примигах и пронизващата точица се премести встрани. Сега можех да видя отвъд нея. Лежах на някаква маса в бяла стая, а до мен стоеше човек в бяла престилка и с бяла шапка. Светлината идваше от отражението на малко огледало, поставено над очите му, когато се наведе да ме погледне. Видях тънките черни косми по лицето му, пропуснати от бръснача. Устните му бяха свити и прилепнали.
— Господи! — чух някакъв глас зад него. — Лицето му е истинска каша. Трябва да има поне сто парчета стъкло в него.
Премигах и видях втория мъж, когато първият се обърна към него.
— Млъквай, глупако! Не виждаш ли, че е буден?
Започнах да надигам глава, но една лека, бърза ръка легна на рамото ми и ме притисна надолу, после лицето се показа. Нейното лице, загледано в мен с такова състрадание и съчувствие, каквото моето никога не бе показвало.
— Джени!
Ръката й пак натисна рамото ми. Тя вдигна очи към някого над главата ми.
— Телефонирайте на доктор Роза Щрасмер в областната болница в Лос Анжелос или в санаториума Колтън в Санта Моника. Кажете й, че Джонас Корд е претърпял злополука и да дойде веднага.
— Да, сестра Томъс. — Гласът, долетял зад мен, беше на някакво младо момиче. Чух шума на отдалечаващи се стъпки.
Болката в крака и отстрани пак се появи и аз скръцнах със зъби. Почувствах как сълзите напират в очите ми. Затворих ги за миг, после ги отворих и я погледнах.
— Джени! — прошепнах аз. — Джени, прощавай!
— Всичко е наред, Джонас — прошепна на свой ред тя. Ръцете й минаха под чаршафа, който ме покриваше. Усетих остро убождане в ръката. — Не говори. Всичко вече е на ред.
Усмихнах й се с благодарност и пак се върнах към съня, като смътно се чудех защо Джени носи това смешно бяло було над прекрасните си коси.