6.
От прозорците откъм улицата, сега ярко осветена от утринното слънце, все още долитаха шумовете от празненството: Дори и тази обикновено спокойна и тиха част на Хилкрест Драйв, граничеща с болницата „Милосърдие“, бе изпълнена с радостния глъч и виковете на хората. Откъм флотската база срещу Сан Диего от време на време прозвучаваше ликуващият вой на параходна сирена. Така бе и започнало предната вечер, продължило през цялата нощ, когато се разнесе новината, че Япония е капитулирала. Войната беше свършила.
Сега вече знаех какво се бе опитвал да ми каже Ото Щрасмер. Знаех какво чудо е било сътвореното в пустинята. От Вестниците и от радиото до главата ми. Те разказаха цялата история за малкия контейнер с атоми, довел човечеството да вратите на рая. Или на ада. Преместих се в леглото да намеря по-удобно положение и макарите, крепящи екстензията на крака ми, изскърцаха, прибавяйки своето мишо цвъртене към другите шумове.
Имал съм късмет, ми беше казала една от сестрите. Късмет. Десният ми крак бе счупен на три места, бедрото на друго, строшени бяха и няколко ребра. Но продължавах да бъда част от света, зад пластовете превръзки, плътно покриващи цялото ми лице, с процепи само за носа, устата и очите. Но бях имал късмет. Поне бях жив.
Не като Еймос, който продължаваше да седи в кабината на „Сентурион“, полегнал на ръба на пясъчен риф на повече от сто и двадесет метра под повърхността на Тихия океан. Бедният Еймос. Тримата членове на екипажа бяха намерени невредими, аз бях все още жив по милостта на Бога и на бедните рибари, които ме бяха открили във водата и ме бяха домъкнали на брега; а Еймос бе замлъкнал в своята водна гробница, край контролното табло на самолета, който бе построил и който не ми позволи да управлявам сам.
Припомних си гласа на счетоводителя, който ми телефонира от Лос Анжелос да ме успокои: „Не се тревожете, мистър Корд. Можем да прехвърлим всичко върху данъците от печалбата. Като приложите брутната сума към четиридесетия процента данък върху допълнителната печалба, ще ни остане чиста загуба по-малко от два милиона…“
Бях затръшнал слушалката, без да го изслушам докрай. Всичко звучеше от добре по-добре. Но как да заличиш от счетоводните книги живота на един човек, убит поради моята алчност? Съществува ли допустим отбив за смъртта чрез възвръщаемостта на данъка върху дохода? Аз бях този, който уби Еймос и колкото и разходи да отбивах от собствената си душа, не можех да го върна.
Вратата се отвори и аз вдигнах поглед. В стаята влезе Роза, последвана от един интернист и сестра, която буташе някаква малка количка. Тя застана от лявата страна на леглото и ми се усмихна.
— Здравей, Джонас.
— Здравей, Роза — измънках аз през превръзките. — Пак ли ще ги сменяме? Не те очаквах по-рано от вдруги ден.
— Войната свърши.
— Да — казах аз. — Знам.
— И когато се събудих тази сутрин, всичко ми се стори толкова свежо, че реших да дойда насам и да ти сваля превръзките.
Вторачих поглед в нея.
— Разбирам — казах аз. — Винаги съм се чудел откъде лекарите черпят логиката си.
— Това не е лекарска логика, това е женска логика. Имам предимството да бъда жена, много преди да стана лекарка.
Засмях се.
— Благодарен съм на логиката ти, каквато и да е тя. Ще се радвам много да свалим тези превръзки, макар и за малко.
Тя продължаваше да се усмихва, но очите й бяха сериозни.
— Този път ще ги свалим завинаги, Джонас.
Вперих поглед в нея, докато вземаше ножиците от масичката. Посегнах и я улових за ръката. Изведнъж се побоях от свалянето на превръзките. Чувствах се сигурен, докато ми увиваха лицето като пашкул, скрит от любопитните очи на света.
— Толкова скоро ли? Не е ли малко прибързано?
Тя разбра какво чувствам.
— Лицето ще те поболи още малко — обясни тя, започвайки да разрязва пашкула. — Ще боли още повече, когато плътта и мускулите започнат да възобновяват работата си. Но това ще мине. Не можем цял живот да се крием зад маска, нали?
Сега говореше лекарят, не жената. Вдигнах поглед към лицето й, а тя режеше и размотаваше, режеше и размотаваше, докато най-сетне превръзката падна и аз се почувствах гол като новородено със странна хладина по бузите. Опитах да се видя отразен в очите й, ала те бяха спокойни и безизразни, безлични и професионално безпристрастни. Усетих как пръстите й натискат страните ми, плътта под брадичката, как заглаждат косата на слепоочията ми.
— Затвори очи.
Затворих ги. Усетих как пръстите й леко докоснаха клепачите.
— Отвори ги.
Отворих ги. Лицето й беше все така спокойно и непроницаемо.