— Това — каза той, вдигайки калъфката на нещо, което приличаше на радио с прозорец на предната страна.
— Какво е то?
— Първият продукт на „Корд Електроникс Къмпани“ — заяви гордо той. — Направихме го в преобразувания Отдел за радари. Телевизор е.
— Телевизор ли? — запитах аз.
— Картини, предавани по въздуха като по радиото — обясни той. — Изобразяват се на екрана като при домашните филми.
— О, работата, която чоплеше Дюпон преди войната. Нищо не излезе.
— Сега излезе — каза Мак. — Това е следващият голям удар. Всички радио– и електронни компании се захващат с него — „RCA“, „Колумбия“, „Емерсън“, „Дженерал Електроникс“, „Филко“. Всички. Искаш ли да видиш как работи?
— Аха.
Той отиде и вдигна телефона.
— Свържете ме с лабораторията. — Покри слушалката с ръка. — Ще им кажа да пуснат нещо.
Миг по-късно отиде до апарата и завъртя някакво копче. Зад екрана пробяга светлина, после се задвижиха кръгове и линии. Постепенно се появи надпис.
Изведнъж надписът бе заменен от картина, сцена от уестърн, в който мъж на кон яздеше към камерата. Камерата се измести в близък план и аз познах Невада. Припомних си и сцената. Беше преследването от „Ренегатът“. Пет минути наблюдавахме смълчани.
— Не мога да повярвам на очите си — каза Невада, когато свърши.
Погледнах Робер. Израз на унесено възхищение се бе запечатал на лицето му. Той изви глава към мен.
— Ей това наричам чудо, мистър Джонас — промълви тихо той. — Сега мога да си гледам кино у дома, без да клеча из долнопробните заведения за негри.
— Затова значи искат да изкупят всичките ми стари филми — обади се отново Невада.
Погледнах го.
— Какво искаш да кажеш?
— Нали си спомняш деветдесетината филма, които направих и сега са моя собственост?
Кимнах.
— Търчат като луди подире ми да ги продам. И ми предлагат хубави пари. По пет хиляди долара за всеки.
Опулих се насреща му.
— Едно нещо разбрах от филмовата индустрия — казах аз. — Никога не продавай изцяло нещо, което можеш да заемеш срещу процентно заплащане.
— Искаш да кажеш да ги давам под наем, както правят с киносалоните?
— Именно — казах аз. — Зная ги тези предавателни компании. Купят ли нещо за пет, значи възнамеряват да изкарат петдесет от него.
— Не ме бива много по големите сделки — каза Невада. — Ще го уредиш ли вместо мен, Мак?
— Не знам, Невада. Аз не съм посредник.
— Свърши му работа, Мак — обадих се аз. — Нали ми каза, че искаш да вършиш работа там, където си струва.
Той се усмихна.
— Дадено, Невада.
Изведнъж се почувствах уморен. Отпуснах се на стола. Робер веднага застана отстрани.
— Добре ли сте, мистър Джонас?
— Уморен съм — отвърнах аз.
— Може бие по-добре да останете в апартамента тази нощ. Утре може да заминем за ранчото.
Погледнах Робер. Мисълта да си легна бе много съблазнителна. Задникът ме болеше от тази количка.
— Ще поръчам кола — каза Мак и вдигна телефона. — Можеш да ме оставиш в студиото на път за града. Имам да свърша малко работа там.
Умът ми работеше през цялото време, докато пътувахме към студиото. Когато колата спря пред портала, изведнъж всичко ми стана ясно.
— Ще трябва да направим нещо за замяната на Бонър — каза Мак, като излизаше. — Не е много редно един юрист да води студиото. Аз нищо не знам за филмите и производството им.
Изгледах го замислен. Прав беше, разбира се. Но кой знаеше? Само Дейвид, а той си беше отишъл. Не ме интересуваше вече. Не мислех вече за филми, не исках никого да заснема, за да го види целият свят. А там, в кабинета, който току-що бях напуснал, имаше една малка кутия с екран, каквато скоро щеше да има във всеки дом. Беден или богат. Малката кутия щеше да глътне филмите така, както кината никога не биха могли. И въпреки това, не ме интересуваше.
Дори когато бях дете, престанех ли да се занимавам с някоя играчка, преставах завинаги. И никога не се връщах към нея.
— Продай киносалоните — прошепнах на Мак.
— Какво? — ахна той, сякаш не можеше да повярва на ушите си. — Те са единственото в този клон, което все още носи пари.
— Продавай киносалоните — повторих аз. — След десет години никой няма да ходи в тях. Или поне не толкова, колкото се посещават сега. Ще гледат филмите по домовете си.
Мак ме изгледа.
— А какво искаш да направя със студиото? — запита той с нотка на сарказъм в гласа. — И него ли да продам?
— Да — казах спокойно аз. — Само че не сега. След десетина години. Когато хората, които правят филми за тази малка кутия, изпитат глад за пространство. Тогава ще им го продадем.
— А какво ще правим междувременно? Ще го оставим да гние и ще плащаме данъци ли?