— Не — отвърнах аз. — Давай го под наем, както направи със старото студио „Метро Голдуин“. Дори да не печелим или да си докараме малко загуба, няма да се оплаквам.
— Наистина ли смяташ така? — загледа ме той.
— Наистина — казах аз и преместих поглед от него към покрива на студиото. Сякаш го виждах за пръв път. Беше грозен и черен от катрана. — Мак, виждаш ли покрива?
Той се обърна да го погледне и примижа срещу слънцето.
— Преди да сториш каквото и да било — наредих меко аз, — кажи да го боядисат в бяло.
Вмъкнах си главата в колата. Невада ме изгледа особено. Гласът му бе едва ли не печален:
— Изглежда нищо не се е променило, а, Младши?
— Не — отвърнах уморено аз. — Нищо не се е променило.
8.
Седях на верандата и примигвах срещу следобедното слънце. Невада излезе от къщата зад мен и се отпусна в един стол. Измъкна пачка тютюн от джоба и като отхапа едно парче, прибра останалото. После извади от другия си джоб нож и парче дърво, което започна да дялка.
Загледах го. Беше обул чифт избелели джинси. Напоена с пот риза от еленова кожа, видяла и по-добри дни, покриваше едрия гръден кош и широките рамене, а около врата си бе вързал кърпа в червено и бяло, за да поеме потта. С изключение на побелялата си коса изглеждаше все такъв, какъвто го помнех от дете, с бързи загорели и силни ръце.
Светлите му очи се насочиха към мен.
— Две отмиращи изкуства — каза той.
— Кои?
— Дъвченето на тютюн и дялкането — обясни той.
Нищо не отговорих.
Загледа се в парчето дърво в ръцете си.
— Много, вечери прекарах с баща ти на тази веранда, дъвчех си тютюна и си дялках.
— Да?
Той се изви и изплю част от тютюневия сок през перилата на верандата към прахта долу. После пак се обърна към мен.
— Спомням си една нощ — продължи той. — Баща ти и аз седяхме тук, точно както сега. Бяхме изкарали един истински кучешки ден. Зной, от който ти се струваше, че яйцата ти са се стопили от собствената си пот. Изведнъж той вдигна очи към мен и ми каза: „Невада, каквото и да се случи с мен, ти ще се грижиш за момчето ми, нали? Джонас е добро момче. Понякога задникът му пораства повече от гащите, но иначе е добър и има всички заложби в себе си да стане един ден нещо повече от баща си. Обичам го хлапето, Невада. Той ми е всичко, което имам“.
— Никога не ми е казвал това — обадих се аз, загледан в Невада. — Никога. Нито веднъж!
Невада ме стрелна с очи.
— Мъже като баща ти не говорят много за такива неща. Засмях се.
— Той не само не го е говорил — казах. — Никога дори не го е показвал. Винаги ме кастреше за щяло и нещяло.
Очите на Невада се бяха приковали в моите.
— Той винаги беше зад гърба ти, когато ти имаше неприятности. Може би викаше, но никога не ти обърна гръб.
— Измъкна ми под носа момичето и се ожени за нея — изрекох горчиво аз.
— Може би го стори за твое добро. Може би е знаел, че тя всъщност не бе за тебе.
Не реагирах.
— Защо ми го казваш сега? — запитах аз.
Нищо не можех да прочета в тези негови индиански очи.
— Защото някога баща ти ме помоли да бдя над теб. Направих вече една грешка. Видях те колко си сръчен в бизнеса и сметнах, че си вече порасъл. А ти не беше. А не ми се иска два пъти да разочаровам човек като баща ти.
Останахме смълчани няколко минути, после Марта дойде с чая ми. Каза на Невада да изплюе тютюна и да спре да мърси верандата. Той ме погледна сконфузено и отиде долу да се отърве от тютюна зад храстите.
Когато се връщаше към верандата, чухме някаква кола да идва по нашия път.
— Кой ли ще е? — запита Марта.
— Сигурно е лекарят — казах аз. Старият Док Хенли трябваше да ме навестява всяка седмица.
Междувременно колата беше вече пред входа и аз видях кой идва. Изправих се, облегнах се на бастуна, а Моника и Джо-Ан пристъпиха към нас.
— Здравейте — поздравих ги аз.
Бяха се върнали в Калифорния, както ми обясни Моника, за да освободят апартамента и тъй като искала да поговори с мен за Еймос, на път за Ню Йорк се отбили в Рено за малко. Влакът им заминавал в седем часа.
Видях многозначителния поглед, който Марта отправи към Невада, щом чу това. Невада се изправи и погледна Джо-Ан.
— Долу имам едно доресто конче, което си умира да бъде пояздено от такава млада дама като вас.
Джо-Ан го погледна с обожание. Погледът й явно издаваше, че го е гледала на кино. За нея той бе истински герой.
— Не знам — каза колебливо тя. — Никога досега не съм яздила кон.
— Ще ви науча. Лесно е, по-лесно отколкото да скачаш на въже.
— Не е облечена за езда — възрази Моника.
Наистина не беше. Не можеше да язди с пъстрата рокля, в която толкова приличаше на майка си. Марта заговори бързо: