— Имам чифт дънки, които са се свили от прането и са ми малки. На нея ще й бъдат таман.
Не зная чии бяха дънките, но бях сигурен в едно: никога не са принадлежали на Марта. Това ясно лижеше от начина, по който прилепваха на четиринадесетгодишните бедра на Джо-Ан, плоски и тънки, едва загатващи за бъдещите женствени извивки. Черната коса на Джо-Ан бе изпъната назад от челото на конска опашка и в нея имаше нещо, което ми бе странно познато. Не можех да определя точно какво.
Загледах я как тича през вратата подир Невада и се обърнах към Моника. Тя ми се усмихваше. Отвърнах на усмивката.
— Израства — отбелязах аз. — Ще стане хубаво девойче. — Днес са деца, а утре изведнъж вече млади госпожици. Бързо растат.
Кимнах. Сега бяхме сами и между двамата се установи неловко мълчание. Взех си цигара и я погледнах.
— Искам да ти разкажа за Еймос.
Наближаваше шест часа, когато свърших с разказа си за станалото. В очите й нямаше сълзи, макар че лицето й бе натъжено и замислено.
— Не мога да плача за него, Джонас — каза тя, като ме погледна. — Защото много пъти съм плакала заради него. Разбираш ли?
Кимнах.
— Той направи толкова лоши неща през живота си. Радвам се, че накрая е сторил едно добро.
— Нещо много храбро от негова страна. Винаги, съм си мислел, че ме мрази.
— Мразеше те — пресече ме бързо тя. — В теб виждаше всичко онова, което той не беше. Бърз, преуспяващ, богат. Мразеше те с цялата си душа. Изглежда най-после е разбрал безсмислието на тази омраза, колко неприятности ти е донесъл и се е опитал да ги оправи.
Погледнах я.
— Какви толкова неприятности ми е сторил? Между нас не е имало нищо повече извън деловите отношения.
Тя ме изгледа странно.
— Наистина ли не разбираш?
— Не.
— Значи никога няма да разбереш — каза тя и слезе от верандата.
Чухме звучния смях на Джо-Ан, която обикаляше на гърба не големия дорест кон. Стойката й беше доста добра за начинаеща. Погледнах Моника.
— Язди, сякаш е родена на седло.
— А защо не? — отвърна Моника. — Казват, че такива неща са наследствени.
— Не знаех, че си ездачка.
Тя ме изгледа с наранени и ядосани очи.
— Не съм единственият й родител — отсече хладно тя.
Изгледах я. За пръв път ми споменаваше за бащата на Джо-Ан. Стори ми се, че е късно да се спираме на това.
Чух пуфтенето на старата таратайка на Док Хенли, която завиваше към нашия път. Спря край заграденото пространство и като слезе от колата, се запъти към оградата. Никога не отминаваше кон с безразличие.
— Идва Док Хенли. Наканил се е да ме прегледа.
— В такъв случай, няма да те задържам — каза хладно Моника. — Време е да се сбогуваме.
Слезе по стълбите и се запъти към конете. Загледах я изумен. Никога нея разбирах, когато изпадаше в особените си настроения.
— Ще наредя на Робер да ви откара до гарата — извиках след нея.
— Благодаря ти! — подхвърли тя през рамо, без да се обръща. Видях я как се спря и заговори с лекаря, после се обърнах и влязох в къщата. Отидох в стаята, която баща ми бе използвал за кабинет, и се отпуснах на кушетката. Моника винаги се беше отличавала с горещия си темперамент. Човек можеше да предполага, че вече се е научила да го обуздава. Усмихнах се при мисълта как бе изправила гръб и колко наперена изглеждаше, когато се отдалечи от мен, вирнала нос във въздуха. Все още имаше много стройна фигура за жена на нейната възраст. Аз бях на четиридесет и една години, което означаваше, че тя е на тридесет и четири. И изглеждаше много добре.
Бедата с доктор Хенли бе в това, че е голям бъбривец. Можеше да ти говори до припадък, обаче нямах друг избор. От бойната насам въпросът бе или той, или никой. Всичките млади лекари бяха в армията.
Беше шест и половина, когато привърши с прегледа и започна да затваря чантата си.
— Всичко е наред — каза той. — Само дето не мога да свикна с тези модерни схващания да изправят човека на крака веднага, щом може да се движи. Ако зависеше от мен, бих те държал в болницата още месец.
Невада се облегна на стената и се усмихна, докато си нахлузвах панталоните. Погледнах го и свих рамене. Обърнах се към лекаря.
— Колко време всъщност, докато проходя истински?
Док Хенли ме изгледа над очилата си.
— Можеш да проходиш още сега.
— Но мислех, че не сте съгласен с тези градски лекари — недоумявах аз. — Мислех, че искате да си почина още малко.
— Наистина не съм съгласен с тях — отвърна той. — Но тъй и тъй си навън, така че ще е най-добре да почнеш да ходиш. Няма смисъл да се излежаваш.
Затвори чантата, изправи се и тръгна към вратата. В последния момент се обърна към мен: