— Никога няма да успееш.
— Ще успея — настоях аз — През нощта използвай мигащите прожектори, за през деня — боядисвай покривите.
— Готово — каза той. — Какъв е маршрутът на полета?
— Още не съм решил. Просто приготви всички летища.
— Готово — каза той. — Желая ти успех.
Оставих слушалката. Това именно харесвах на Бъз. На него можеше да се разчита. Не си пилееше времето с глупави въпроси като защо, кога или къде. Правеше каквото му се каже. Единственото, което го интересуваше, бе въздушната линия. Затова ICA бързо ставаше най-голямата пътническа компания в Щатите.
Извадих от бюрото бутилката бърбън и опънах здраво от нея. После отидох и се изтегнах на кушетката. Краката ми висяха отстрани, но пет пари не давах. Можех да си почина малко, докато механиците привършат. Затворих очи.
Усетих Мориси застанал до мен и отворих очи.
— Готово ли е? — запитах аз, като го погледнах.
Преметнах крака и се изправих. Огледах хангара. Беше празен.
— Къде е?
— Навън — каза Мориси. — Затоплят го.
— Добре — кимнах аз. Погледнах часовника. Няколко минути след три. Последва ме към мивката.
— Уморен си — отбеляза той, докато ме гледаше да си плискам лицето със студена вода. — Наистина ли трябва да потеглиш?
— Трябва.
— Сложих шест сандвича с телешко и два термоса с кафе до седалката.
— Благодаря — казах аз и тръгнах да излизам.
Ръката му ме спря. Подаде ми малко флаконче.
— Телефонирах на моя лекар — обясни Мориси — и той донесе това за теб.
— Какво е то?
— Някакви нови таблетки. Бензедрин. Вземи една, ако ти се доспи. Ще те ободри. Но внимавай, не вземай много, за да не хвръкнеш през покрива.
Отправих се към самолета.
— Не отваряй резервоарите със запасното гориво, докато не слезеш до четвърт резервоар. Гравитационното захранване няма да засмуче, ако е повече от четвърт, а може и да блокира.
— Как ще разбера дали запасните резервоари работят? — попитах.
Той ме погледна.
— Няма да разбереш, докато не свърши горивото. И ако блокират, въздушното налягане ще държи стрелката на четвърт, даже и ако резервоарът е празен.
Стрелнах го с очи, без да проговоря. Продължихме да крачим нататък. Покатерих се на крилото и се извих към кабината. Нечия ръка ме дръпна за крака.
Форестър ме гледаше изумен.
— Какво правиш със самолета?
— Тръгвам за Калифорния.
— А утрешното изпитание? — викна той. — Даже доведох пази вечер Стив Рандал да му хвърли един поглед.
— Съжалявам — казах аз. — Отмени изпитанието.
— А генерала? — подскочи той. — Как ще му обясня? Ще бълва змии и гущери.
Покатерих се в кабината и го погледнах.
— Това вече не е моя грижа, а твоя.
— Но ако нещо стане със самолета?
Изведнъж се ухилих. Правилно го бях преценил. Щеше да стане чудесен администратор. Пет пари не даваше за мен, само за самолета.
— Тогава направете друг — извиках. — Ти си президент на компанията.
Махнах с ръка и като отпуснах спирачките, бавно потеглих по пистата. Обърнах срещу вятъра и задържах, за да форсирам двигателите. Дръпнах капака и щом тахометърът стигна на двадесет и осем, освободих спирачките.
Потеглих по пистата. Не се опитах да го издигна, докато земната скорост не достигна двеста двадесет и пет километра. Едва в самия край на пистата самолетът започна да гълта от небето. След това лесно се издигна.
Изравних на хиляда и двеста метра и се насочих на юг. Погледнах през рамо. Полярната звезда се намираше точно зад гърба ми, проблясваща ярко в ясното, тъмно небе. Трудно можеше да се повярва, че на по-малко от хиляда и петстотин километра оттук има буря.
Бях над Потсбърг, когато се сетих нещо, което бях чул от Невада като дете. Преследвахме една дива котка и той ми посочи Полярната звезда.
— Индианците предсказват, че когато Полярната звезда трепка така — каза той, — на юг се заражда буря.
Пак погледнах нагоре. Полярната звезда трепкаше точно както през онази нощ. Спомних си и друга индианска мъдрост, която ми бе казал Невада: „Най-прекият път към запад е по посоката на вятъра“.
Реших се. Ако индианците не грешаха, докато стигна Средния Запад, бурята щеше да се е изтеглила на юг. Насочих самолета по посока на вятъра и когато вдигнах очи от компаса, Полярната звезда танцуваше яко над дясното ми рамо.
Гърбът ме болеше, всичко ме болеше — раменете, ръцете, краката — а на клепачите сякаш имах цял тон. Усетих как започват да се затварят и посегнах към термоса с кафе. Беше празен. Погледнах часовника. Дванадесет часа от излитането ми от летище Рузвелт. Мушнах ръка в джоба и извадих флакончето с таблетките, които Мориси ми бе дал. Сложих една в устата и я глътнах.