Няколко минути не почувствах нищо, после се поободрих. Поех дълбоко въздух и огледах хоризонта. Според пресмятанията ми не бях далеч от Скалистите планини. Двайсет и пет минути след това те се показаха.
Проверих клапана на горивото. Стоеше наклонено на една четвърт. Бях отворил резервните резервоари. Опашката на бурята, която пресякох в Средния Запад, ми бе отнела бензин за повече от час и сега, за да ми стигне, вятърът трябваше да ми помогне.
Завъртях клапата и се заслушах в двигателите. Ревът им беше плътен и тежък, когато обогатената смес се вля във вените им. Изтеглих лоста назад и почнах да се издигам над планината. Все още чувствах лека умора, затова глътнах още една таблетка.
На три хиляди и петстотин метра ми стана студено. Намъкнах моите хуарчос на краката и посегнах за кислородната бутилка. Изведнъж ме обзе чувството, че самолетът е скочил с хиляда и седемстотин.
Пак поех дълбоко кислород. Някаква сила забушува в тялото ми и аз стиснах здраво лоста за управление. Дявол го взел бензина! Можех да изкача самолета над Скалистите планини с голи ръце! Беше само въпрос на воля. Както казваха индийските факири, когато обясняваха чудото на левитирането, въпросът е разумът да вземе връх над материята. Всичко беше в разума.
Рина! Едва не извиках гласно. Впих поглед във висотомера. Стрелката бе паднала на две хиляди и осемстотин метра и продължаваше да се спуска. Погледнах как планината пълзи към мен. Сложих ръка на лоста и дръпнах назад. Измина цяла вечност, докато планината отново започна да се снижава под мен.
Вдигнах ръце да избърша потта от челото. Бузите ми бяха мокри от сълзите. Странното чувство на мощ бе изчезнало и главата започваше да ме боли. Мориси ме беше предупредил за таблетките, а и кислородът бе помогнал. Посегнах към дюзата и внимателно регулирах сместа, която постъпваше в двигателя.
Чакаха ме още около шестстотин и петдесет километра и не желаех да остана без гориво.
6.
Кацнах на Бърманк в два часа. Бях пътувал почти петнадесет часа. Насочих се към хангарите на „Корд Еъркрафт“, изключих двигателите и се наканих да слизам. Ревът на двигателите все още бучеше в ушите ми.
Стъпих на земята, където ме наобиколи огромна тълпа. Разпознах някои от тях — журналисти.
— Извинявам се, господа — казах аз и си запробивах път към хангара. — Оглушал съм от моторите. Не чувам какво ме питате.
И Бъз беше тук, ухилен до уши. Сграбчи ми ръката и я разтърси. Движеше устни, обаче изтървах първата част от изречението, после изведнъж слухът ми се върна.
— … установи нов рекорд от Източното до Западното крайбрежие.
Точно в момента това нямаше значение.
— Готова ли е колата?
— Чака пред входа — каза Бъз.
Един от журналистите си проби път напред.
— Мистър Корд — подвикна той, — вярно ли е, че извършихте този полет, за да видите Рина Марлоу, преди да умре?
Необходима му беше баня след погледа, който му отправих. Не му отговорих.
— Вярно ли е, че закупихте „Норман Пикчърс“, само за да получите контрол над договорите си с нея?
Стигнах до лимузината, но те продължаваха да ме отрупват с въпроси. Колата потегли. Полицай с мотор цепеше пред нас и ни проправяше път със сирената си. Набрахме скорост, когато движението пред нас намаля.
— Мъчно ми е за Рина, Джонас — подхвърли Бъз. — Не знаех, че е жена на баща ти.
— Откъде научи? — погледнах го аз.
— Пише във вестниците — отвърна той. — Студиото „Норман“ го обяви на вестниците, както и че си полетял насам, за да я видиш.
Свих устни. Ето какво представляваше филмовата индустрия. Бяха като таласъми, виснали над нечий гроб.
— Приготвил съм ти кафе и сандвичи, ако искаш.
Взех кафето. Черната гъста течност беше гореща и я усетих как прониква в мен. Извих се и погледнах през прозореца. Гърбът пак започваше да тръпне и да ме боли.
Чудех се дали ще мога да дочакам да вляза в болницата, преди да се вмъкна в тоалетната.
Клиниката „Колтън“ прилича повече на хотел, отколкото на болница. Разположена е високо на скалите на брега на Тихия океан, с изглед към океана. За да се стигне до нея, напускате крайбрежната магистрала и тръгвате по виеща се алея, а пред желязната порта стои пазач. Минавате покрай него, само след като покажете съответното разрешително.
Доктор Колтън не е обикновен калифорнийски лекар. Той е просто проницателен мъж, осъзнал необходимостта от наистина частна болница. Филмови звезди идваха тук за всичко, като се започне за раждане или да се лекуват за алкохолизъм до пластични операции и за съвземане след нервни кризи. Влезеха ли веднъж, зад оградата можеха да дишат спокойно и да се отпуснат, защото никога никакъв репортер не проникваше вътре. Можеха да се чувстват сигурни, че за каквото и да бяха дошли, единственото, което щеше да се чуе навън, бе каквото самите те кажат.