Пазачът ни очакваше, защото започна да отваря портата в момента, когато забеляза полицая с мотора. Журналистите викаха подир нас и фотографите се опитваха да ни снимат. Един от тях дори успя да се покачи отстрани на колата и да мине с нас през портата. Тогава ненадейно се появи втори пазач и смъкна репортера.
— Не се предават, нали? — обърнах се към Бъз. Лицето му остана сериозно.
— Отсега нататък ще трябва да свикваш, Джонас. Всяко твое действие ще е новина.
Изгледах го.
— Глупости — възразих аз. — Така ще е само днес. Утре ще ме забравят.
Бъз поклати глава.
— Не си видял вестниците и не си слушал радио. Ти си национална фигура. Нещо в твоето поведение грабна въображението на хората. Радиостанциите съобщаваха за хода на полета ти през половин час. Утре „Екзаминър“ започва отпечатването на откъси от биографията ти. Никой не е грабвал така сърцата на хората от Линдберг1 насам.
— Кое те кара да смяташ така?
Той се усмихна.
— Днешните реклами по камионите, които разнасят „Екзаминър“. Налепени са с плакати с твоя портрет! „Четете биографията на загадъчния мъж от Холивуд — Джонас Корд. От Адела Роджърс Сейнт Джонс.“
Вторачих поглед в него. Помислих си, че май ще трябва да свиквам. Адела Сейнт Джоне беше най-сантименталната авторка на Хърст2. Това означаваше, че старецът ме е посочил одобрително. Отсега нататък щях да живея като в аквариум.
Колата спря и портиерът се показа.
— Моля, заповядайте оттук, мистър Корд — каза почтително той.
Последвах го по стълбището на клиниката. Сестрата в бяла униформа, седнала зад бюрото, ми се усмихна:
— Ако обичате, мистър Корд — започна тя, сочейки голяма кожена тетрадка, — да впишете името си. Правило на болницата е всички посещения да се отбелязват.
Разписах се, а в това време тя натисна някакво копче под плота. След миг се появи друга сестра.
— Моля, елате с мен, мистър Корд — каза любезно тя. — Ще ви заведа в апартамента на мис Марлоу.
Последвах я към асансьорите в дъното на коридора. Тя натисна бутона и погледна таблото. По лицето й се изписа досада.
— Съжалявам за безпокойството, мистър Корд, но ще трябва да почакаме няколко минути. И двата асансьора са горе в операционната.
Болницата си е болница, колкото и да се опитвате да я накарате да заприлича на хотел. Огледах се и открих това, което търсех. На една врата дискретно бе написано: МЪЖЕ.
Измъкнах цигара от джоба, когато вратите на асансьора се затвориха зад нас. Вътре миришеше като във всяка болница. Спирт, дезинфекционни средства, формалдехид. Болести и смърт. Драснах клечка кибрит и я поднесох към цигарата с надеждата, че сестрата няма да забележи разтрепераните ми пръсти.
Асансьорът спря и вратите се отвориха. Дръпнах дълбоко от цигарата и последвах сестрата по чистия коридор. Спряхме пред една врата.
— Боя се, че ще трябва да хвърлите цигарата, мистър Корд. Погледнах малкия оранжев надпис:
Дръпнах още веднъж и хвърлих цигарата в плювалника до вратата. Спрях изведнъж, уплашен да вляза. Сестрата присегна покрай мен и отвори вратата.
— Сега можете да влезете, мистър Корд.
Вратата се разтвори, разкривайки малко антре. Друга сестра седеше в един стол и четеше някакво списание. Вдигна очи към мен.
— Влезте, мистър Корд — покани ме тя с престорено весел глас. — Очакваме ви.
Бавно прекрачих прага. Чух затварянето на вратата зад мен и заглъхващите стъпки на конвоя ми. Срещу входната врата имаше друга, сестрата тръгна към нея.
— Мис Марлоу е тук — каза тя.
Застанах на прага. В първия момент не я видях. Айлин Гейлърд, един лекар и друга сестра бяха наобиколили леглото с гръб към мен. После, сякаш задействани от някакъв сигнал, те изведнъж се обърнаха. Пристъпих към леглото. Сестрата се отстрани, а Айлин и лекарят се разделиха, за да ми направят място. Тогава я видях.
Прозрачна палатка от полиетилен обгръщаше главата и раменете й, а тя беше като заспала. Всичко, освен лицето й, бе скрито от плътни бели превръзки; не се виждаха и блестящите й златисторуси коси. Очите бяха затворени и видях бледосиния оттенък на клепачите. Кожата, опъната на високите скули, оставаше хлътнатини на бузите, което създаваше впечатление, че отдолу няма плът. Широката й уста, винаги тъй топла и жизнена, сега беше бледа и леко открехната над равните бели зъби.
1
Чарлз Линдберг — американски пилот, осъществил първия директен полет от Ню Йорк до Париж през 1927 г.