Застанах там смълчан. Не можех да разбера дали диша. Погледнах лекаря. Той поклати глава.
— Жива е, мистър Корд — прошепна той, — но краят наближава.
— Може ли да говоря с нея?
— Можете да опитате, мистър Корд. Но не се разочаровайте, ако ни ви отговори. През последните десет часа е все така. А даже и да отговори, мистър Корд, възможно е да не ви познае.
Обърнах се пак към нея.
— Рина — казах тихо, — аз съм, Джонас.
Лежеше притихнала, без да мръдне. Пъхнах ръка под полиетиленовата палатка и намерих нейната. Притиснах я. Усетих я студена и мека. Изведнъж всичко в мен изригна. Ръката й беше студена. Тя бе вече мъртва. Бе мъртва.
Паднах на колене до леглото. Пернах полиетилена встрани и се наведох над нея.
— Рина, моля те, Рина! — замолих лудо. — Аз съм, Джонас. Моля те, не умирай!
Усетих лекото притискане на ръката й. Погледнах към нея през стичащите се по лицето ми сълзи. Движението на ръката стана малко по-осезаемо. После очите й бавно се отвориха и тя ме погледна в лицето.
Отначало погледът бе замъглен и далечен. После се избистри и устните се извиха в нещо като усмивка.
— Джонас — прошепна тя. — Знаех, че ще дойдеш.
— Винаги е било нужно само да подсвирнеш.
Устните й се свиха, ала звук не излезе.
— Никога не се научих да подсвирквам — прошепна тя.
Гласът на лекаря прозвуча зад мен:
— По-добре да си починете малко сега, мис Марлоу.
Очите на Рина се плъзнаха над рамото ми към него.
— Не — прошепна тя. — Моля ви. Не ми остава много време. Нека си поговоря с Джонас.
Обърнах се и погледнах лекаря.
— Добре — съгласи се той. — Но само за миг.
Чух хлопването на вратата, после загледах Рина. Ръката й се вдигна леко и докосна бузата ми. Улових пръстите й и ги притиснах към устните си.
— Трябваше да те видя, Джонас.
— Защо чака толкова дълго, Рина?
— Затова трябваше да те видя — прошепна тя. — За да ти обясня.
— Каква полза от обяснение сега?
— Моля те, опитай се да ме разбереш, Джонас. Аз те обичам от момента, когато те видях за пръв път. Но се боях. Винаги съм носила нещастие на всеки, който ме е обичал. Майка ми и брат ми умряха, защото ме обичаха. Баща ми умря с разбито сърце в затвора.
— Не си виновна ти.
— Аз блъснах Маргарет по стълбището и я убих. Убих и бебето си, преди да се е родило, ограбих на Невада кариерата, а Клод се самоуби поради това, което му причинявах.
— Просто така се е случило. Не е твоя вината.
— Моя е! — настоя дрезгаво тя. — Виж какво направих и с теб, с брака ти. Не биваше да идвам в хотела онази нощ.
— За това съм виновен аз. Аз те повиках.
— Никой не ме е принуждавал — прошепна тя. — Дойдох, защото исках да дойда. Когато тя влезе, разбрах колко съм лоша.
— Защо? — казах горчиво аз. — Само защото беше подула корема? То дори не беше мое дете.
— Какво значение има? Какво от това, че е спала с някой друг, преди да те срещне? Ти си го знаел, преди да се ожениш за нея. Щом тогава не е имало значение, защо след това да има, когато се е разбрало, че ще има дете?
— Имаше значение — упорствах аз. — Тя се интересуваше само от парите ми. Ами половината милион долара, които получи след разтрогването на брака.
— Това не е вярно — прошепна Рина. — Тя те обичаше. Виждаше се в болката, с която те гледаше. И ако толкова е държала на парите, защо ги даде всичките на баща си?
— Не знаех това.
— Много неща не знаеш — прошепна Рина. — Ала нямам време да ти ги кажа. Само това. Аз разруших брака ти. Аз съм виновна клетото дете да расте без името ти. Искам някак да й помогнеш.
Тя затвори за миг очи.
— Може би не ми е останало много — прошепна тя. — Никога не съм била пестелива, но каквото имам, го завещах на нея и съм определила теб за изпълнител. Обещай ми, че ще се погрижиш да го получи.
Погледнах я.
— Обещавам ти.
Бавно се усмихна.
— Благодаря ти, Джонас. Винаги съм разчитала на теб.
— Сега се опитай да си починеш.
— За какво? — прошепна тя. — За да поживея още няколко дни в този луд, безумен свят, който се върти в главата ми? Не, Джонас. Толкова е болезнено. Искам да умра. Само не ме оставяй да умра тук, затворена в тази шатра. Изнеси ме на терасата. Нека още веднъж да погледна небето.
Вторачих очи в нея:
— Лекарят…
— Моля те, Джонас.
Погледнах я, а тя ми се усмихна. Усмихнах й се и аз и запратих палатката настрани. Грабнах я в прегръдките си — беше лека като перце.
— Толкова ми е хубаво да съм отново в прегръдките ти, Джонас — прошепна тя.
Целунах я по челото и излязох на огряната от слънцето тераса.
— Почти бях забравила колко зелено може да бъде едно дърво — прошепна тя. — Там, в Бостън, е най-зеленият дъб, който си виждал някога през живота си. Моля те, занеси ме там, Джонас.