— Ще го сторя.
— И не им позволявай да правят цирк от цялата работа — прошепна тя. — Могат да го сторят.
— Зная — казах.
— Има място за мен, Джонас — прошепна тя, — до баща ми. Ръката й падна от гърдите ми и тялото й странно натежа.
Погледнах я. Лицето й беше заробено в рамото ми. Извих се и потърсих дървото, което й бе припомнило родния дом. Ала през сълзите не успях да го открия.
Когато се обърнах, Айлин и лекарят бяха в стаята. Мълчаливо отнесох Рина до леглото и внимателно я положих. Изправих се и ги погледнах.
Опитах се да проговоря, но не можах. А когато ми се удаде, гласът ми бе изпълнен със скръб:
— Пожела да умре на слънчева светлина.
7.
Наблюдавах пастора, чиито устни се движеха, докато четеше от малката, подвързана в черно Библия, която държеше. Той погледна нагоре, после затвори Библията и бавно тръгна по пътеката. Миг след това другите го последваха и скоро Айлин и аз останахме единствените край гроба.
Тя стоеше срещу мен, съсухрена и смълчана, в черна рокля и шапка, а тънък воал закриваше очите й.
— Свърши се — каза уморено тя.
Кимнах и хвърлих поглед към надгробния камък. Рина Марлоу. Сега вече бе само едно име.
— Надявам се, че всичко стана според желанието й.
— Убедена съм.
Смълчахме се в неловкото положение на двама души, чиято единствена връзка почиваше в гроба между тях, поех дълбоко въздух. Беше време да тръгвам.
— Искате ли да ви закарам до хотела?
Тя поклати глава.
— Бих желала да остана още малко тук, мистър Корд.
— Добре ли ще ви бъде?
Видях как ме погледна през воала.
— Добре ще ми бъде, мистър Корд — отвърна тя. — Вече нищо не може да ми се случи.
— Ще наредя кола да ви изчака. Сбогом, мис Гейлърд.
— Сбогом, мистър Корд — отвърна официално тя. — И… благодаря.
Обърнах се и закрачих по алеята към гробищното шосе. Жадни за сензации и любопитни хора все още стояха зад полицейския кордон в далечния край на улицата. Бях сторил всичко възможно и все пак се беше събрала огромна тълпа.
Шофьорът отвори вратата на лимузината и аз влязох вътре. Затвори след мен и изтича към седалката зад волана. Колата потегли.
— Накъде, мистър Корд? — запита весело той. — Към хотела ли?
Обърнах се и погледнах през задното стъкло. Бяхме на върха на малко възвишение и успях да видя Айлин на гробището. Бе коленичила до гроба, покрусена, свита фигура в черно, скрила лице в двете си ръце. Последва завой и я изгубих от поглед.
— Обратно в хотела ли, мистър Корд? — повтори шофьорът.
Поизправих се и присегнах за цигара.
— Не — казах и я запалих. — Към летището.
Дръпнах дълбоко дим в дробовете и го задържах там. Изведнъж ми се прииска да се махна. От Бостън и смъртта, от Рина и мечтите. И без това имах толкова много спомени.
Бучене изпълни ушите ми и аз се изкачвах по дългата черна стълба, за да изляза от мрака, обгърнал главата ми. Колкото повече се катерех, толкова по-силен ставаше шумът. Отворих очи.
От прозореца се носеше грохотът на надземната железница от Трето авеню. Виждах хората, натъпкани вътре й по тесните, открити платформи. После влакът отмина и странна тишина се възцари в стаята. Очите ми зашариха.
Беше малка, мрачна стая, с бели тапети, започнали да стават кафяви. До прозореца имаше масичка, на стената над нея — разпятие. Лежах в старомодно легло с месингови табли. Бавно свалих крака на пода и седнах. Главата ми щеше да се пръсне.
— А, вече си буден?
Започнах внимателно да извивам глава, но жената мина пред мен. Имаше нещо смътно познато в лицето й, но не можех да се сетя къде съм я виждал. Вдигнах ръка и си потърках бузата. Брадата ми бе станала като шкурка.
— Откога съм тук? — попитах аз. Тя се изсмя.
— Почти цяла седмица — отговори тя. — Почнах да си мисля, че жаждата ти е ненаситна.
— Пиех ли?
— И още как!
Проследих погледа й към пода. Имаше три кашона с празни бутилки от уиски. Разтърках си тила. Нищо чудно, че се чувствах така.
— Не помниш ли?
Поклатих глава.
— Застана пред мен до магазина на Шесто авеню и ме улови за ръката, като ми каза, че си готов за урока. Вече беше подквасен. После влязохме в бара „Бялата роза“ да пийнем по нещо и там се сби с бармана. За по-сигурно те доведох у дома.
Разтърках очи. Започнах да си припомням. Бях дошъл от летището и вървях по Шесто авеню към кантората на Норман, когато почувствах, че трябва да пийна нещо. След това всичко се замъгли. Смътно си спомних, че пред един магазин за радиоапарати се оглеждах за уличницата, която ми предлагаше да ме научи на нещо ново, което не са ми преподавали в училище.