— Ти ли беше тази?
— Не, не бях. Но в състоянието, в което се намираше, едва ли щеше да забележиш разликата. Ти не търсеше жена, искаше да удавиш скръбта.
Станах. Бях по гащета. Погледнах я въпросително.
— Занесох ти дрехите на химическо чистене, след като вчера престана да пиеш. Ще сляза да ги взема, докато се измиеш.
— Банята?
Тя ми посочи една врата.
— Душ няма, но има достатъчно топла вода за вана. А на поничката над мивката има бръснач.
Когато излязох от банята, дрехите ме чакаха.
— Парите ти са на тоалетката — каза тя, когато приключих със закопчаването на ризата и си облякох сакото. Отидох до тоалетката и ги взех.
— Всичките са, с изключение на тези, които взех за уискито.
Погледнах я, държейки банкнотите в ръка.
— Защо ме доведе тук?
Тя сви рамене.
— Нас, ирландките, не ни бива за курви — заяви тя. — Ставаме сантиментални, когато видим пияница.
Погледнах банкнотите в ръката си. Имаше към двеста долара. Взех една от пет долара и я мушнах в джоба, останалите върнах на масичката.
Тя мълчаливо ги взе и ме последва до вратата.
— Слушай, тя е вече мъртва — каза жената. — И всичкото уиски на света не може да я върне при живите.
Изгледахме се продължително, после тя затвори вратата, а аз се спуснах по тъмното стълбище и излязох на улицата. Влязох в дрогерията на ъгъла на Трето авеню и Осемдесет и втора улица и телефонирах на Макалистър.
— Къде, по дяволите, се губиш? — запита той.
— Пиех — отговорих аз. — Взе ли копие от завещанието на Рина?
— Да, взех. Обърнахме целия град да те търсим. Съзнаваш ли какво става във филмовата компания? Всички сноват като кокошки без глави.
— Къде е завещанието?
— На масичката в хола на апартамента ти, където ми каза да го оставя. Ако не се съберем съвсем скоро на заседание на филмовата компания, може да не се тревожиш за капиталовложенията си в нея. Такива няма да имаш.
— Добре, насрочи такова — прекъснах го аз и окачих слушалката, преди да може да отговори.
Слязох, платих на шофьора и закрачих по тротоара пред къщите. Деца играеха на тревата и любопитни погледи ме проследяваха. Повечето от вратите бяха отворени, така че не винаги виждах номерата на къщите.
— Кого търсите, господине? — попита едно от децата.
— Уинтроп — казах аз. — Моника Уинтроп.
— Дето има едно момиченце? — попита хлапето. — Към пет години?
— Така предполагам — отвърнах аз.
— Четири къщи по-надолу.
Благодарих на хлапето и тръгнах по улицата. При входа на четвъртата къща погледнах табелката с името на звънеца. Уинтроп. Натиснах бутона. Никой не отвори. Пак го натиснах.
— Още не се е прибрала — обади се мъж от съседната къща. — Отбива се в детската градина да прибере детето.
— По кое време се прибира?
— По това време — каза той.
Погледнах часовника. Седем без четвърт. Слънцето започваше да преваля, а с него частично отминаваше и горещината на деня. Седнах на стъпалата и запалих цигара. Имах ужасен вкус в устата и долавях първите признаци на започващо главоболие.
Цигарата беше към края, когато Моника сви зад ъгъла и тръгна по алеята към къщата, а едно малко момиченце подскачаше пред нея.
Станах, когато детето се спря и се загледа в мен. Сбръчка носле и черните очички ме изгледаха косо.
— Мами — изписка то, — на стълбата стои един мъж. Погледнах Моника. Останахме така за миг, впили очи един в друг. Тя изглеждаше същата и все пак беше променена. Може би поради прическата. Или от семплия всекидневен костюм. Но най-вече очите. Имаше някаква спокойна самоувереност в тях, която преди не бе съществувала. Протегна ръка и дръпна детето към себе си.
— Всичко е наред, Джо-Ан — каза тя и я взе на ръце. — Той е приятел на мами.
Детето ми се усмихна.
— Здравей, чичко.
— Здравей — отвърнах аз и погледнах Моника. — Здравей, Моника.
— Здравей, Джонас — каза сухо тя. — Как си?
— Добре. Искам да поговорим.
— За какво? — запита тя. — Мислех, че всичко сме уредили.
— Не се касае за нас — казах бързо аз. — За детето.
Тя внезапно го притисна към себе си. Нещо като уплаха се появи в очите й.
— Какво за Джо-Ан?
— Няма за какво да се безпокоиш.
— Може би ще бъде по-добре да влезем вътре.
Пристъпих встрани, докато тя отваряше вратата, и я последвах в малката всекидневна. Тя пусна детето.
— Иди в стаята да си поиграеш с куклите, Джо-Ан!
Детето се засмя щастливо и побягна. Моника се обърна към мен.
— Изглеждаш уморен — отбеляза тя. — Отдавна ли чакаш?
— Немного — поклатих глава аз.
— Седни — каза тихо тя. — Ще направя кафе.
— Недей. Няма да се бавя много.
— Нищо — настоя тя. — Не ни идват често гости.