Влезе в кухнята, а аз се отпуснах в едно кресло. Огледах стаята. Не можех някак да приема, че тъкмо тук живее. Обзаведено бе със стандартни мебели от магазините Джимбълс. Не че не беше хубаво. Всичко бе чисто, практично и евтино. Моника бе свикнала да живее по друг начин, обградена с повече лукс.
Върна се в стаята, носейки димяща каничка кафе и сложи подноса пред мен.
— Две бучки захар, така ли беше?
— Правилно.
Сложи две бучки в кафето и го разбърка. Отпих и се почувствах по-добре.
— Хубаво кафе — отбелязах аз.
— „Джордж Уошингтън“.
— Какво е това?
— „Приятел на работещата жена“, както казват в рекламата — обясни тя. — Нескафе. Всъщност, не е лошо като свикнеш.
— Какво ли още няма да измислят.
— Искаш ли аспирин? — запита тя. — Струва ми се, че те боли главата.
— Откъде знаеш?
Тя се усмихна.
— Някога бяхме женени за кратко време, не помниш ли? Бръчкаш си челото по особен начин, когато имаш главоболие.
— Дай ми тогава два, моля те — казах аз. — Благодаря.
Седна насреща ми, след като глътнах таблетките. Очите й зорко ме наблюдаваха.
— Изненадваш се, че ме виждаш в такова скромно жилище.
— Малко — признах аз. — Съвсем наскоро узнах, че не си взела нищо от парите, които ти дадох. Защо?
— Не ги исках — простичко обясни тя. — Баща ми ги искаше. Затова му ги дадох. Трябвали му за неговите работи.
— Ти какво искаше?
Поколеба се за миг, преди да отговори.
— Това, което имам сега. Джо-Ан. И да ме оставят на мира. Заделих достатъчно пари, за да дойда на Изток и да родя бебето. После, след като тя поизрасна, се хванах на работа. — Тя се усмихна. — Зная, че теб няма да те впечатли, но съм административна секретарка и печеля по седемдесет долара седмично.
Умълчах се, докато си изпих остатъка от кафето.
— Как е Еймос? — попитах.
Тя сви рамене.
— Не зная. Не съм се чувала с него от четири години. Ти как ме намери?
— От Рина.
Тя не каза нищо. После си пое дълбоко въздух.
— Съжалявам, Джонас. — Видях съчувствието дълбоко в очите й. — Може да не ми вярваш, но наистина съжалявам. Четох във вестниците. Ужасно нещо. Да имаш толкова много и да си отидеш така.
— Рина нямаше живи роднини — казах аз. — Затова съм тук.
На лицето й се появи недоумяващ израз.
— Не разбирам.
— Остави цялото си имущество под попечителството на дъщеря ти — казах бързо аз. — Не зная точно колко е, може би трийсет, четиридесет хиляди, след като се приспаднат данъците и дълговете. Посочи мен за изпълнител и ме накара да обещая, че ще се погрижа да стигнат до детето.
Тя изведнъж пребледня и сълзи бликнаха в очите й.
— Защо го е направила? Ни ми дължеше нищо.
— Каза, че тя била виновна за случилото се между нас.
— За случилото се между нас сме си виновни ти и аз — заяви разпалено тя. Внезапно спря и ме погледна. — Глупаво е да се вълнувам така за минали работи. Всичко е приключено.
Погледнах я за миг и се изправих на крака.
— Права си, Моника — казах аз. — Всичко е минало и приключено. — Запътих се към вратата. — Свържи се с Макалистър и той ще изготви всички необходими документи.
Тя ме погледна в лицето.
— Защо не останеш на вечеря — покани ме любезно тя. — Изглеждаш уморен.
Нямаше смисъл да й казвам, че това, което виждаше, бе началото на махмурлук.
— Не, благодаря — отклоних също така любезно поканата. — Трябва да вървя. Имам няколко делови срещи.
Недоволен, едва ли не горчив, израз се появи на лицето й.
— О, почти бях забравила — каза тя. — Вечната ти заетост.
— Правилно — казах аз.
— Мисля, че трябва да ти благодаря за това, че все пак отдели от времето си, за да дойдеш. — Преди да отговоря, тя се обърна и повика детето. — Джо-Ан, ела да се сбогуваш с любезния чичко.
Момиченцето влезе в стаята, прегърнало малка кукла. Усмихна ми се.
— Това е моята кукла.
— Много симпатична кукла — усмихнах й се аз.
— Кажи довиждане, Джо-Ан.
Джо-Ан ми протегна ръка.
— Довиждане, чичко — изрече сериозно тя. — Пак ела. Някой ден. Скоро.
— Ще дойда, Джо-Ан — обещах аз и се ръкувах с нея. — Довиждане. — Джо-Ан ми се усмихна отново, бързо си дръпна ръката и се прибра тичешком в стаята си. Изправих се.
— Довиждане, Моника — казах аз. — Ако се нуждаеш от нещо, обади се.
— Ще се оправя, Джонас — изрече тя и си протегна ръката. Взех я. Усмихна се. — Благодаря ти, Джонас — продължи тя. — Сигурна съм, че ако Джо-Ан разбираше, също би ти благодарила.
Отвърнах на усмивката й.
— Тя е едно мило момиченце.
— Довиждане, Джонас. — Измъкна си ръката от моята и остана на прага, докато вървях по алеята.
— Джонас — извика тя след мен. Обърнах се.