Подписал договора, той беше вече на работа.
Вратата между стаята на вуйчо му и неговата се отвори и в мрака се прокрадна светлина.
— Тук ли си Дейвид?
Той седна на леглото и плъзна крака към пода. Посегна и запали нощната лампа.
— Да, вуйчо Бърни.
Норман влезе в стаята.
— Е? — каза той. — Видя ли го?
Дейвид кимна и измъкна цигара.
— Видях го. — Запали цигара. — Изглежда ужасно. Смъртта на Рина му се отразила доста зле.
Старецът се изсмя.
— Съжаление към него не мога да изпитвам — горчиво изрече той. — След всичко, което ми стори. — Извади от джоба пура и я мушна в устата си незапалена. — Е, предложи ли ти работа?
Дейвид кимна.
— Каква работа?
— Административен заместник-директор.
Вуйчо му повдигна вежди.
— Така ли? — каза той заинтересувано. — Кой е президент?
— Дан Пиърс. Той ще прави филмите. Аз ще ръководя всичко останало — администрацията, продажбите, кината.
Пурата заигра възбудено нагоре-надолу в устата на стареца. Широка усмивка се разля по лицето му.
— Момчето ми, гордея се с теб. — Той положи ръка върху рамото на Дейвид. — Винаги съм казвал, че някой ден от теб ще излезе нещо голямо.
Дейвид погледна вуйчо си изненадано. Не бе очаквал такава реакция. По-скоро упреци и обвинения в измяна.
— Така ли?
— Разбира се — разпалено го увери Бърни. — Какво друго бих могъл да очаквам от сина на собствената си сестра?
Дейвид го изгледа вторачено.
— Аз мислех…
— Мислеше? — каза старецът усмихнат. — Какво значение има какво си мислил? Миналото си е минало. Сега наистина можем да се съюзим. Ще ти покажа начини за печелене на пари, каквито дори не си сънувал.
— За печелене на пари ли?
— Разбира се — отвърна Бърни, снижавайки поверително тон. — Еврейската глава си е еврейска глава. Щом ти си отговорникът, кой ще знае какво става? Утре ще уведомя всички доставчици, че старата сделка си остава в сила. Само че сега ти ще получаваш двайсет и пет процента от пая.
— Двайсет и пет процента?
— Какво има? — хитро попита Бърни. — Двайсет и пет на сто не ти ли стигат?
Дейвид не отговори.
— Е, вуйчо ти Бърни не е chazer. Петдесет тогава, дадено.
Дейвид си изгаси цигарата в пепелника. Изправи се и мълчаливо отиде до прозореца. Загледа се надолу към отсрещния парк.
— Какво има? — попита зад него вуйчо му. — Не е ли честно петдесет? Все пак ми дължиш нещо. Ако не бях аз, никога нямаше да получиш тази длъжност.
Дейвид почувства как горчивината се надига в гърлото му. Обърна се към стареца.
— Дължа ти нещо ли? — възмути се той. — Нещо за всичките тези години, през които ме държа с подвита опашка за някакви си въшливи триста и петдесет седмично? Винаги, когато те молех за повишаване, ти пискаше колко губела компанията. И през цялото това време си прибирал от нея по един милион долара годишно в джоба си.
— Това е съвсем друго — каза старецът. — Ти не разбираш. Дейвид се изсмя.
— Разбирам много добре, вуйчо Бърни. Ясно ми е, че имаш петнайсет милиона суха пара. И хиляда години да живееш, не би могъл да ги изхарчиш. А искаш още.
— Че какво лошо в това? — поиска да узнае Бърни. — Работил съм за тях. Те ми се полагат. Искаш да изоставя всичко заради оня schlemiel, който ми отмъкна собствената компания?
— Да.
— Вземаш страната на този… този фашист, срещу собствената си плът и кръв? — писна старецът насреща му с пламнало от гняв лице.
Дейвид го изгледа.
— Не е нужно да вземам страна, вуйчо Бърни — каза тихо той. — Ти сам признаваш, че компанията не е вече твоя.
— Но ти я управляваш.
— Това е вярно — кимна Дейвид. — Аз я управлявам. Не ти.
— Значи ще задържиш всичко за себе си? — обвини го старецът.
Дейвид обърна гръб на вуйчо си, без да проговори. Настъпи мълчание, после вуйчото пак заговори.
— Ти си по-лош и от него — огорчено констатира Бърни. — Той поне не граби от собствената си плът и кръв.
— Остави ме на мира, вуйчо Бърни — каза Дейвид, без да се обръща. — Капнал съм. Искам да поспя малко.
Чу стъпките на вуйчо си, който прекоси стаята и затръшна ядосано вратата след себе си. Опря уморено глава на рамката на прозореца. Затова значи се беше върнал вуйчо му от Калифорния веднага след заседанието. Почувства някаква буца да засяда в гърлото му. Не знаеше защо, но изведнъж му се доплака.
Някъде отдалеч се чу тревожно биене на камбана. Леко вдигна глава и надникна през прозореца. Звукът се усили, една линейка зави откъм Пето авеню и се насочи към Шестдесет и девета улица. Обърна се и бавно се върна към стаята, а шумът постепенно заглъхна. Целият му живот бе представлявал нещо подобно.