Когато обикаляше заедно с баща си с вехтошарската каруца, седнали един до друг горе на дървената седалка, му се струваше, че единственият звук, който чува, е именно този — „Дрънкането на камбаната“.
2.
Хлопатарите, провесени на задната страна на каруцата, подрънкваха лениво, докато умореният кон крачеше бавно покрай ръчните колички-платформи, наредени от двете страни на Ривингтън стрийт. Потискащата лятна горещина го удряше направо в главата. Юздите висяха отпуснато в ръката му. Не беше кой знае колко трудно да водиш един кон. Той си пробиваше път по шумната улица, тръгвайки автоматично, веднага щом се отвореше място пред него.
— Стари дрехи-и-и купувам! — напевният глас на баща му преодоляваше шума на пазара и достигаше до прозорците на жилищата, които като пусти, невиждащи очи се взираха в гадния свят.
— Стари дрехи-и-и купувам!
Погледна от каруцата към баща си, крачещ по претъпкания тротоар, размахал буйната си брада, а очите му шареха по прозорците за някакъв признак на живот. Имаше някакво достойнство в стареца — черната широкопола шапка, която бе донесъл от старото отечество; дългото черно палто, което се вееше около глезените; ризата с плътно колосана, но леко смачкана яка и връзката с големия възел, почиващ точно под изпъкналата му адамова ябълка. Лицето му бе бледо и студено, по веждите нямаше и следа от пот, докато тези на Дейвид плуваха в пот. Сякаш черните дрехи му служеха като изолация срещу горещината.
— Хей, вехтошарю!
Баща му се дръпна към канавката да види по-добре. Но Дейвид я видя пръв — възрастна жена, която им махаше от прозореца на петия етаж.
— Мисис Саперщайн, татко.
— Мислиш, че не я виждам ли? — измърмори баща му. — Ехо, мисис Саперщайн!
— Вие ли сте, мистър Улф! — извика жената.
— Да — викна на свой ред старецът. — Какво имате?
— Качете си и ще ви покажа.
— Не искам зимни дрехи — пазареше се старецът. — Кой ще ги купи?
— Кой ви говори за зимни дрехи? Качете се, ще видите!
— Вържи коня ей там — нареди баща му, посочвайки едно празно място между две сергии. — След това ела да пренесем стоката.
Дейвид кимна, а баща му прекоси улицата и изчезна във входа на къщата. Той закара коня и го върза за един противопожарен кран. После плъзна торбата с ярма на уморената муцуна и тръгна подир баща си.
Запроправя си път през мрачния неосветен вход и стълбището и спря пред вратата. Почука. Веднага се отвори. Мисис Саперщайн застана на прага, посивелите й къдрици бяха събрани на темето.
— Влез, влез.
Дейвид влезе в кухнята и видя баща си, седнал до масата. Пред него имаше чиния пълна с курабийки.
— Gluz tay, Дейвид? — запита старицата, отивайки към печката.
— Не, благодаря, мисис Саперщайн — отговори учтиво той.
Тя свали малка, червена тенекиена кутийка от етажерката над печката, внимателно отмери две лъжички чай и ги сипа във врящата вода. Чаените листа веднага се разпръснаха и се завъртяха лудо на повърхността. Когато накрая сипа чая в чашата и седна срещу баща му, течността беше черна като — кафе.
Баща му взе бучка захар от захарницата и я постави между устните си, после отпи. След като преглътна първата гореща глътка, отвори уста и възкликна.
— Ах!
— Хубав е, нали? — усмихна се мисис Саперщайн. — Истински чай. Както в родината. Не като chazerai, който пробутват тук.
Баща му кимна и пак вдигна чашата. Когато я остави на масата, тя бе празна и това слагаше край на учтивите формалности. Беше време да започне сделката.
— Nu, мисис Саперщайн?
Ала мисис Саперщайн още не бе готова за пазарлъка. Погледна Дейвид.
— Хубаво момче е вашият Дейвид — бъбреше тя. — Напомня ми за моя Хоуард, когато беше на неговите години. — Взе чинията с курабийките и я поднесе към него. — Вземи си — настоя тя. — Аз съм ги пекла.
Дейвид си взе една и я захапа. Беше твърда и суха и се натроши на дребни късчета.
— Вземи си още една — настоя тя. — Слабичък си, трябва да ядеш.
Дейвид поклати глава.
— Мисис Саперщайн — обади се баща му, — аз съм зает човек. Късно е. Имате ли нещо за мен?
Старицата кимна.
Последвахме я в тясното жилище. В стаята върху леглото имаше няколко мъжки костюма, рокли, ризи, един балтон, а в една книжна торба — няколко чифта обуща.
Бащата на Дейвид пристъпи и вдигна част от дрехите.
— Зимни дрехи — обвинително изрече той. — И затова изкачих цели четири етажа?
— Като нови са, мистър Улф — отбеляза старицата. — На сина ми Хоуард и жена му. Само един сезон са носени. Искаха да ги дадат на Армията на спасението, но аз ги накарах да ми ги изпратят.