Бащата на Дейвид не отговори. Чевръсто сортираше дрехите.
— Синът ми Хоуард живее в Бронкс — обясни гордо тя. — В нова къща на Гронд Конкърз. Лекар е.
— Два долара за ganse gesheft — заяви баща ми.
— Мистър Улф! — възкликна тя. — Те струват поне двайсет долара!
Той сви рамене.
— Купувам ги, само за да ги дам на ХИАС. По-добре, отколкото да ги вземе Армията на спасението.
Дейвид слушаше пазарлъка с половин ухо. ХИАС бе съкратеното название на Съюза за подпомагане на евреите-емигранти. Казаното от баща му не му направи никакво впечатление. Знаеше, че дрехите никога няма да идат там. Вместо това, след като бъдеха грижливо изчеткани и почистени от майка му, щяха да се появят по витрините на вехтошарските магазини по Боуери и Източен Бродуей.
— Десет долара — определи мисис Саперщайн. Преструвките бяха престанали вече, пазарлъкът беше в разгара си. — По-малко няма да взема. Иначе не си плаща идването на Хоуард да ги взема. Колко ще плати за бензин от Бронкс дотук?
— Пет долара. Ни цент повече.
— Шест — отсече старицата и го изгледа очаквателно. — Поне да си изкара парите за бензина.
— Метрото работи — не отстъпваше бащата на Дейвид. — Щом синът ви е голяма клечка с автомобил, аз ли трябва да му плащам бензина?
— Пет и половина — каза старицата.
Бащата на Дейвид я погледна. После сви рамене и затършува под дългото черно палто. Измъкна кесия, пристегната отгоре с дълга черна връвчица, и я отвори.
— Пет и половина — въздъхна той. — Бог вижда, че губя пари.
Даде знак с ръка на Дейвид и заброи парите в ръката на старицата. Дейвид загърна дрехите в балтона и завърза ръкавите му. Вдигна вързопа на рамо и заслиза по стълбището. Метна го в колата и заобиколи отпред. Вдигна торбата с ярма от коня и като развърза юздите от противопожарния кран, се качи на каруцата.
— Хей, Дейви!
Погледна към тротоара. Един дангалак стоеше там и му се хилеше.
— Цял ден те търся.
— Бяхме в Бруклин — отговори Дейвид. — Баща ми ще се появи всеки момент.
— Тогава бързо. Шоки ще ти брои десет долара, ако докараш коня с каруцата нощес. Трябва да пренесем един товар.
— Но днес е петък!
— Именно затова. Улиците ще бъдат пусти. Няма кой да ни гледа какво вършим през нощта. И ченгетата няма да ни закачат, като видят вехтошарското разрешително на каруцата.
— Ще опитам — каза Дейвид. — По кое време, Топлийка?
— Девет часа зад гаража на Шоки. Твоят старец идва. Ще се видим.
— С кого говореше? — запита баща му.
— С един приятел, татко.
— Изидор Шварц?
— Да, с Топлийката.
— Стой настрана от него, Дейвид — смъмри го баща му. — Нямаме нужда от него. Той е хулиган. Като всички други безделници, които висят край гаража на Шоки. Крадат всичко, до което се докопат.
Дейвид кимна.
— Закарай коня в конюшнята. Аз ще отскоча до Shul. Кажи на мама вечерята да бъде готова в седем.
Естър Улф седеше пред Shabbas nachtlichten, покрила глава с молитвения шал. Свещите заблещукаха с жълтите си пламъчета, когато поднесе дългата дървена кибритена клечка към тях. Внимателно духна клечката и я постави на масичката край бюфета. Изчака пламъчетата да се разгорят до бяло и започна молитвата си.
Най-напред се помоли за сина си, нейния shaine Duvidele, дошъл тъй късно в живота им, едва ли не когато тя и съпругът й Чайм вече бяха загубили надежда; след това замоли бога да помогне мъжът й да успее, но го помоли и за прошка, тъй като това беше божа работа, която задържаше мъжа й в синагогата. После, както винаги, пое върху себе си греха, задето бе отклонила Чайм от призванието му.
Той беше талмудистки студент, когато се срещнаха за пръв път в старата родина. Помнеше го какъв беше тогава — млад, слабоват и блед; първи къдри на тъмната брада проблясваха в червенозлатист оттенък. Очите му искряха, докато седеше на масата в бащиния й дом, потапяйки парчето кейк във виното, съобразявайки държанието си с присъствието на стария равин и другите по-възрастни.
Когато се ожениха, Чайм започна работа в предприятието на баща й. После започнаха погромите и лицата на евреите отслабнаха и станаха измъчени. Напускаха домовете си само под прикритието на нощта, забързани като животни в гората. Или седяха наблъскани в зимниците на къщите със залостени врати и прозорци, като пилета, почувствали опасността, които се опитват да се скрият под квачката.
До онази нощ, когато не можа да издържи повече. Събуди се с писък до мъжа си; наскоро полученото писмо от брат й Бърнард в Америка все още беше в главата й.
— Ще продължаваме ли да живеем като зайци в капан и да чакаме нахлуването на казаците? — проплака тя. — В този ли мрачен свят очаква моят съпруг да му родя дете? Дори и Йехова не би могъл да оплоди със семето си в зимник!