— Ш-шт! — прозвуча резкият шепот на Чайм. — Не споменавай божието име напразно. Моли се да не си извърне лицето от нас.
Тя се изсмя горчиво.
— Той вече ни е забравил. И той бяга пред казаците.
— Тихо, жено! — изръмжа нервно Чайм.
Тя погледна към другите нарове във влажния зимник. Едва забеляза на слабата светлина бледите изплашени лица на родителите си. Тъкмо тогава отвън се чу глухият ромон на конски копита и шумът на пушечни приклади, думкащи по залостената врата.
Баща й рязко се изправи.
— Бързо, Kinder! — прошепна той. — Вратата към избата, отзад. Ако избягате оттам, в полето няма да ви забележат.
— Чайм присегна за ръката на Естър и я повлече към задната врата. Внезапно спря, усетил, че родителите й не го следват.
— Елате — прошепна той. — Бързо! Няма време.
Баща й стоеше тихо в мрака, сложил ръце около раменете на жена си.
— Ние няма да дойдем — каза той. — По-добре някой да бъде тук, за да го намерят, иначе ще започнат да търсят из полето.
Тропането над главите им стана по-силно и прикладите почнаха да трошат вратата. Чайм пристъпи към баща й.
— Тогава всички ще останем да ги посрещнем — изрече спокойно той, грабвайки една талпа от пода. — Ще разберат, че евреинът не умира така лесно.
— Вървете — заувещава го баща й. — Ние ти дадохме дъщеря си. Нейната безопасност трябва да бъде твоята първа грижа, не нашата. Храбростта ти не е нищо друго освен глупост. Евреите са оцелели хиляди години, защото са бягали.
— Но… — започна Чайм.
— Вървете — просъска старецът. — Бързо. Ние сме стари, нашият живот е свършил. Вие сте млади, децата ви трябва да успеят.
Няколко месеца по-късно те бяха в Америка. Ала изминаха близо двадесет години, преди господ бог Йехова да се смили и да я благослови с дете.
Накрая тя се помоли за брат си Бърнард, който сега беше macher в някакво далечно място, наречено Калифорния, където беше лято през цялата година. Помоли се за неговото здраве и благополучие и да няма неприятности с индианците, както гледаше, че става по филмите, които гледаше с изпратените от него гратиси.
Приключила с молитвите, тя се върна в кухнята. Супата клокочеше на печката, а богатият, тежък мирис на пиле се усещаше във въздуха. Взе лъжица и се наведе над тенджерата. Внимателно обра едрите капки мазнина от повърхността и ги сложи в буркана. По-късно, когато мазнината изстине и се втвърди, щеше да я намазва на филийка или да я смесва с късче изсушено месо, за да ги ароматизира. Наведена над печката, чу вратата да се отваря.
По стъпките разбра кой е.
— Ти ли си, Дювидел?
— Да, мамо.
Свършила работата си, тя остави лъжицата и бавно се обърна. Както винаги, сърцето й се изпълни с гордост при вида на сина си — строен и висок, застанал пред нея.
— Татко отиде в shul — каза Дейвид. — Ще се върне в седем.
— Добре — усмихна му се тя. — Сега си измий ръцете и се оправи. Вечерята е готова.
3.
Когато Дейвид свърна с коня по тясната алея, водеща към гърба на гаража на Шоки, Топлийката изтича към него.
— Ти ли си, Дейвид?
— Кой мислиш, че ще е? — копита раздразнено Дейвид.
— Уф, не знаехме дали ще успееш да се чупиш. Вече е почти десет.
— Не можах да се измъкна, докато старецът не заспи — обясни Дейвид, спирайки каруцата отстрани на гаража.
След минутка Шоки изскочи и голата му глава блесна на бледата светлина. Беше среден на ръст, с огромен гръден кош и дълги кокалести ръце, стигащи почти до коленете му.
— Много се забави — изръмжа той.
— Нали пристигнах?
Шоки не отговори. Обърна се към Топлийката.
— Започвайте товаренето на кутиите — нареди той. — Дейвид може да ти помага.
Дейвид слезе от каруцата и последва Шоки в гаража. Дългата редица метални кутии блестеше под светлината на единствената електрическа крушка, провиснала от високия таван. Дейвид спря и подсвирна.
— Това са поне четиридесет кутии.
— Значи можеш да броиш — каза Шоки.
— Това са сто и осемдесет килограма. Не мисля, че старата Беси може да ги закара.
Шоки го изгледа.
— Последния път откара точно толкова.
— Не, съвсем не — възрази Дейвид. — Бяха само трийсет кутии. А и тогава на няколко пъти ми се стори, че старата Беси едвам се справя. Ами ако сдаде? Ще увисна с мъртъв кон и деветстотин литра спирт в каруцата. Достатъчно зле ще бъде, ако ме спипа тате.
— Само този път — заувещава Шоки. — Обещах на Дженуарио.
— Защо не използваш един от камионите си?
— Не мога — отговори Шоки. — Тъкмо това чака полицията. А никога няма да вземат да тършуват в една вехтошарска каруца.