— Телефонирам за доктор, те ми пращат полиция — завайка се тя, после изви лице към клозетите. — Чайм, Чайм! — отново извика тя.
Дейвид се обърна и проследи погледа й. Вратата на един от клозетите бе отворена. Баща му седеше върху чинията, облегнат неестествено на стената, с отворени очи и уста, а пот се стичаше към сивата му брада.
— Чайм! — изпищя обвинително майка му. — Ти ми каза, че си имал газове. Не ми каза, че си отишъл да умреш там.
4.
— Тъй, значи аз съм виновен, че баща му умира, преди да е завършил училище? — ядосваше се вуйчо му Бърни. — Да се хване на работа и да ходи на вечерно училище, щом толкова му се учи.
Дейвид седна на ръба на стола и погледна майка си. Нищо не каза.
— Аз не моля за милостиня, Бърни — настоя тя. — Дейвид трябва да работи. За това те моля.
Норман се обърна и подозрително изгледа племенника си.
— Може би искаш да го направя заместник-президент на моята компания, а?
Дейвид се изправи ядосан.
— Аз си отивам, мамо — каза той. — Всичко, каквото говорят за него, е вярно.
— Говорят за мен ли? — викна вуйчо му. — Какво говорят за мен?
Дейвид го изгледа.
— Долу в shul ми разказаха за теб. Казаха, че не си дошъл на погребението, защото си се страхувал да не би някой да ти поиска десетина цента.
— Как да дойда от Калифорния за едни ден? — ревна Норман. — Да нямам криле?
Той тръгна към вратата.
— Почакай, Дейвид — промълви тихо майка му. Обърна се към брат си. Когато преди войната се нуждаеше от петстотин долара за работата си, от кого ги получи? — изчака за миг, после сама си отговори. — От твоя беден зет, вехтошаря Чайм. Той ти даде парите, а ти му даде един лист хартия. Листа аз още го пазя, но видяхме ли някога парите?
— Лист хартия ли? — изненада се Бърни. — Какъв лист?
— Пазя го — обясни тя. — В кутията, където го остави Чайм през онази нощ, когато ти даде парите.
— Дай да видя! — Очите на Бърни я проследиха, докато излизаше от стаята. Започна да си припомня. Беше разписка, удостоверяваща, че зет му ще получи пет процента от акциите, след като Бърни закупи „Дайамънд филм къмпани“. Съвсем бе забравил. Но един ловък адвокат би могъл да измъкне с нея куп пари.
Сестра му се върна и му подаде листа. Беше избелял и пожълтял, но датата все още ясно личеше: 7 септември 1912. Отпреди четиринадесет години. Как летеше времето!
Вдигна очи към сестра си.
— Не ми е в стила да наемам роднини — каза той. — Отразява се зле на работата.
— Кой ще знае, че ти е племенник? — настоя Естър. — Освен това, кой ще направи повече за теб от собствената ти плът и кръв?
Той я изгледа продължително, след което се изправи.
— Добре, ще го взема. Против здравия си разум, но може би си права. Кръвта е по-гъста от водата. На Четиридесет и трета улица, край реката, държим един склад. Там ще му дадат работа.
— Благодаря ти, вуйчо Бърни — каза признателно Дейвид.
— И помни, нито дума, че си ми племенник. Думичка да чуя и край с тебе.
— Нищо няма да кажа, вуйчо Бърни.
Норман тръгна към вратата. Преди да излезе, се обърна с листа в ръка. Сгъна го и го мушна в джоба си.
— Това го вземам със себе си — заяви той на сестра си. — Като се върна в кантората, ще наредя да ти изпратят чек за петстотин долара, плюс лихвата за четиринадесетте години. По три на сто.
Върху лицето на сестра му се появи разтревожен израз.
— Сигурен ли си, че можеш да си го позволиш, Бърни? — веднага запита тя. Аз не бързам. Все ще се оправим някак, щом Дейвид почне работа.
— Мога, не мога — ще го направя — великодушно обеща той. — Бърни Норман винаги си урежда сметките.
Беше мръсна, сива фабрична сграда край реката Хъдсън, останала неизползвана и превърната в складове. Имаше два огромни товарни асансьора отзад и три малки асансьора близо до предния вход, съвсем недостатъчни да поемат тълпите работници, които нахлуваха в осем всяка сутрин и излизаха в шест всяка вечер.
Сградата беше поделена от петима наематели. Приземният етаж се държеше от компания за автомобилни части; вторият — от един производител на търговска козметика; третият представляваше пресов цех на някаква дребна компания за грамофонни плочи; четвъртият беше фабриката на „Анри Франс Къмпани“, най-големите производители в света на презервативи и средства против забременяване на народни цени. Петият и шестият етаж принадлежаха на „Норман Пикчърс“.
Дейвид пристигна рано. Излезе от асансьора на шестия етаж и бавно закрачи по широкия коридор между железните и дървени рафтове. В дъното до прозорците се намираха няколко бюра, залепени едно към друго.
— Здравейте — викна Дейвид. — Има ли някой тук? — Гласът му отекна злокобно из празното помещение. Върху едното от бюрата имаше часовник. Показваше седем и половина.