Вратата на товарния асансьор издрънка при отварянето и един белокос мъж си подаде главата, взирайки се към Дейвид.
— Стори ми се, че чух някой да вика — каза той.
Дейвид пристъпи към него.
— Трябва да се представя на майстора, който да ми даде работа.
— Ах, ти ли си онзи?
Дейвид се смути.
— Какво искате да кажете?
— Новото момче — отвърна операторът на асансьора. — Племенникът на стария Норман.
Дейвид не отговори. Толкова бе изненадан. Операторът се накани да затвори вратата на асансьора.
— Още няма никой. Пристигат чак в осем.
Стоманените врати се затвориха и със скърцане асансьорът се спусна надолу. Дейвид се замисли. Вуйчо му Бърни бе наредил да не споменава нищо. Той го бе послушал. А ето, че вече знаеха. Зачуди се дали на вуйчо му е известно, че знаят. Тръгна пак към бюрата.
Изведнъж се спря пред голям афиш. Надписите бяха в яркочервено: Вилма Банки и Род Ла Рок. Снимката изобразяваше мис Банки, излегната на кушетка, с рокля, вдигната доста над коленете. Зад нея стоеше мургавият симпатяга мистър Ла Рок, имитиращ Рудолф Валентино, загледан в нея с тлееща страст.
Дейвид внимателно се вгледа в афиша. Някой от склада бе добавил нещичко. Снежнобял презерватив, прикрепен с габър, се вееше пред копчалъка на мъжа. До него с красиви черни букви бе изписано: „Поздрави от Анри Франс!“
Дейвид се ухили и тръгна по коридора. Вгледа се по-внимателно в нишите. Плакати, табла, афиши бяха струпани тук, всеки илюстрираше отделен филм. Дейвид се огледа. Учудващо колко си приличаха, единственото нещо, което правеше художникът, бе да сменя имената на артистите и заглавието на филма.
Чу пътническият асансьор да спира, после по коридора прокънтяха стъпки. Обърна се и зачака.
Висок, слаб мъж с песъчливо-червена коса и уморен вид изви зад ъгъла покрай опаковъчните маси. Дейвид продължи да чака. Мъжът спря и мълчаливо го загледа.
— Казвам се Дейвид Улф. Трябва да се срещна с майстора, който ще ми нареди какво да работя.
— Аз съм майсторът — обясни мъжът. Обърна се и отиде до едно от бюрата. — Казвам се Уагнър. Джек Уагнър.
Дейвид протегна ръка.
— Драго ми е да се запознаем, мистър Уагнър.
Мъжът погледна протегнатата ръка. Здрависването му бе леко и неуверено.
— Вие сте племенникът на Норман — изрече той някак обвинително.
Изведнъж Дейвид разбра, че мъжът е притеснен, много по-притеснен от самия него. Учуди се защо. Не виждаше смисъла мъжът да е толкова нервен, просто защото е роднина на Бърни Норман. Лично той не възнамеряваше да говори за това, макар че изглежда всички знаеха.
— Предполага се, че никой освен мен не знае — продължи Уагнър. — Седнете тук. — Той посочи един стол до бюрото, после взе лист и го връчи на Дейвид. — Попълнете личния формуляр. Графата за роднини, работещи в компанията, я оставете празна.
— Да, сър.
Уагнър стана от бюрото и отиде нанякъде. Дейвид се залови с попълването. Зад него вратите на пътническия асансьор се отвориха и затвориха. Покрай него минаха неколцина мъже. Изгледаха го крадешком, докато отиваха към опаковъчните маси, и се заловиха за работа. Дейвид се съсредоточи във формуляра.
В осем часа прозвуча някакъв звънец и в сградата закипя труд. Работният ден беше започнал.
Когато Уагнър се върна, Дейвид му подаде формуляра. Уагнър го погледна небрежно.
— Добре — каза той и като го пусна на бюрото, отново отиде нанякъде. Дейвид го гледаше, докато разговаряше с мъжа на първата опаковъчна маса. Те си извърнаха гърбовете и Дейвид беше сигурен, че говорят за него. Започна да се изнервя и си запали цигара. Уагнър погледна към него и разтревоженият израз на лицето му се задълбочи.
— Не бива да пушите тук — подвикна той на Дейвид. — Не можете ли да четете?
— О, съжалявам — отвърна Дейвид и се огледа за пепелник. Такъв нямаше. Изведнъж усети, че работата е спряла и всички го наблюдават. По челото му избиха нервни капки пот.
— Можете да пушите в тоалетната — подвикна му Уагнър, посочвайки дъното на склада. Дейвид закрачи по коридора, докато се намери в мъжкото отделение. Изведнъж почувства нуждата да се облекчи и пристъпи към един писоар. Вратата зад него се отвори и той усети някой зад себе си.
— Опичай си акъла — каза новодошлият.
Дейвид го зяпна. Мъжът му се ухили, разкривайки уста, пълна със златни зъби.
— Ти си момчето на Чайм Улф — заговори той на идиш. Дейвид кимна.
— Аз съм Шерифа. Иусак Марголис. От Обществото съм, като баща ти.
Нищо чудно, че всички бяха научили тъй бързо.
— Тук ли работите? — попита любопитно Дейвид.