— Разбира се. Мислиш, че съм дошъл чак тук от града да се изпикая ли? — снижи гласа си до поверителен шепот. — Мисля, че е много разумно от страна на вуйчо ти да те постави тук.
— Разумно?
Шерифа кимна с плешивата си глава.
— Разумно — повтори той със същия драматичен шепот. — Сега имат от какво да се боят. Всичко, което трябва да правиш, е да им гледаш билетите.
— Билетите ли? — озадачи се Дейвид.
— Да, опаковъчните билети. На ден опаковам три пъти повече, отколкото те за цяла седмица. Аз нямам от какво да се боя. Но мързеливците, нека те да му мислят.
За пръв път тази сутрин Дейвид започна да разбира. Хората се бояха от него, бояха се за работата си.
— Но те няма защо да се боят — избухна той. — Аз няма да им отнема работата.
— Няма ли? — запита Марголис озадачено.
— Не. Аз съм тук, защото самият се нуждая от работа.
Израз на разочарование се изписа по лицето на Шерифа. Изведнъж очите му заблестяха хитро.
— Умно — каза той. — Умно момче. Разбира си, че няма да вземеш на никого работата. Ще им го кажа.
Тръгна да излиза. На вратата се спря и погледна Дейвид.
— Напомняш ми на вуйчо си — каза той. — Старият дявол никога не казва на лявата си ръка какво прави дясната.
Вратата се затвори след него и Дейвид пусна цигарата в писоара. Беше по средата на коридора, когато срещна Уагнър.
— Знаеш ли как да се оправиш с вилкоповдигач?
— Като тези, които използват при повдигането на бали?
— Именно — кимна майсторът.
— Разбира се — отговори Дейвид.
Тревожният израз за миг изчезна от лицето на Уагнър.
— Добре — каза той. — Долу на платформата има пратка от петстотин хиляди листовки. Качи ги горе.
5.
Асансьорът спря на приземния етаж и тежките железни врати се разтвориха към оживената товарна площадка. Няколко камиона бяха паркирани с гръб към платформата и мъже сновяха насам-натам, товареха и разтоварваха. По задната стена на платформата имаше купища картони и материали.
Дейвид се обърна към оператора на асансьора.
— Къде е стоката, която трябва да закарам горе?
Мъжът сви рамене.
— Питай бригадира на платформата. Аз само карам асансьора.
— Кой е бригадирът на платформата?
Операторът на асансьора му посочи един здравеняк по потник. Гъсти, черни косми стърчаха от гръдния му кош и се спускаха по ръцете. Чертите му бяха тежки и груби, а кожата имаше червения оттенък, характерен за пияниците. Дейвид пристъпи към него.
— К’во искаш? — запита той.
— Мистър Уагнър ме прати да закарам листовките.
Бригадирът го погледна косо.
— Уагнър, а? Къде е Сам?
— Сам ли? — загледа го Дейвид.
— Сам е приемчикът, глупако.
— Откъде да знам? — запита Дейвид. Започваше да се ядосва.
Бригадирът на платформата погледна през рамо към оператора на асансьора.
— Да не са уволнили Сам, за да намерят работа на това пишлеме? — подвикна той.
— Не. Видях го горе при една от опаковъчните маси.
Бригадирът на платформата се обърна пак към Дейвид.
— Ей там — посочи той. — До стената.
Листовките бяха струпани на дървени рафтове, на връзки по хиляда. Имаше четири рафта, на всеки по сто двадесет и пет пакета. Дейвид закара вилкоповдигача и постави вилката отдолу. Отпусна цялата си тежест върху дръжките, на шейсетте му килограма не бяха достатъчни, за да вдигне товара от пода. Дейвид се обърна. Бригадирът на платформата се хилеше.
— Не бихте ли ми помогнали да го вдигна?
Мъжът се изсмя.
— Имам си работа — заяви надменно той. — Кажи на дъртия Норман, че е наел хлапе за мъжка работа.
Дейвид долови възцарилата се на платформата тишина. Огледа се. Операторът на асансьора имаше странна усмивка, изписана на лицето; хилеха се дори шофьорите на камионите. С гняв усети как лицето му пламва. Всички бяха вътре. Очакваха да видят как племенникът на шефа ще си падне на задника. Разсеяно измъкна от джоба цигара и се накани да я запали.
— Не се пуши на платформата — смъмри го бригадирът. — Щом ти се пуши, върви долу, на улицата.
Дейвид го изгледа за миг, после мълчаливо слезе от рампата и отиде към улицата. Чу избухналия зад гърба му смях. Разнесе се гласът на бригадира:
— Струва ми се, че показахме на малкото чифутско копеле къде му е мястото!
Сви зад сградата и запали цигара. Чудеше се дали всички са се наговорили. Дори и майсторът горе, Уагнър, не бе особено щастлив, когато го видя. Сигурно му беше дал тази задача, защото знаеше, че не е достатъчно тежък, за да повдигне вилката.
Огледа улицата. Отсреща имаше гараж и това го наведе на една мисъл.
Петдесет цента на механика и той се върна, тикайки един хидравличен крик, който гаражът използваше за камиони. Тишина се възцари на платформата, когато го пъхна под дървения рафт. Напомпа бързо ръчката и рафтът се вдигна във въздуха.