За по-малко от пет минути Дейвид натовари четирите в асансьора.
— Готово — обърна се той към оператора. — Давай да ги качваме. — Усмихваше се, когато вратата щракна пред намръщеното лице на бригадира.
Когато вратата на асансьора се отвори, мъжете вдигнаха глави от опаковъчните маси.
— Почакай за минутка — нареди той на оператора. — Ще ида да питам Уагнър къде да ги поставя.
Тръгна по коридора към празното бюро на майстора. Обърна се и видя мъжете да го гледат от масите.
— Къде е Уагнър?
Спогледаха се неловко. Най-сетне Шерифа отговори:
— В клозета, да изпуши една цигара.
Дейвид му благодари и се запъти към тоалетната. Майсторът с цигара в ръка разговаряше с друг мъж. Дейвид застана за него.
— Мистър Уагнър?
Уагнър се сепна. Обърна се със странен израз на лицето.
— Какво има, Дейвид? — запита сърдито той. — Не можеш ли да докараш листовките?
Дейвид го изгледа. Значи и той участваше в заговора. Всички участваха. Вътрешно се усмихна горчиво. А вуйчо Бърни бе казал, че това ще бъде тайна.
— Е — продължи нервно майсторът, — кажи, ако не можеш.
— Те са горе. Просто искам да знам къде да ги поставя.
— Вече ги докара? — запита Уагнър. Гласът му изгуби малката следа от увереност, която съдържаше миг преди това.
— Да, сър.
Уагнър хвърли цигарата в писоара.
— Добре — каза той с леко изумено изражение на лицето. — Ще ги оставим в Пети коридор. Ще ти покажа в кои ниши.
Беше почти десет и половина, когато Дейвид изпразни рафтовете и нареди листовките. Остави последния пакет и се изправи. Усещаше бликащата пот и се погледна. Чистата бяла риза, която майка му го бе накарала да облече, бе посивяла от прах. Изтри си челото и отиде при бюрото на майстора.
— Сега какво да правя?
— Петстотин връзки ли бяха? — попита майсторът.
Дейвид кимна. Майсторът му бутна един лист.
— Тогава попълни складовата бележка.
Дейвид погледна листа и взе един молив. Беше фактурата за листовките. „500 000 листовки по 1.00 долар за хиляда = 500.00 долара.“ Скъпа хартия, помисли той, поставяйки инициалите си отдолу.
Телефонът на бюрото звънна и майсторът вдигна слушалката.
— Складът.
Дейвид чу гласа в другия край на жицата, макар че не можеше да различи думите. Уагнър закима с глава.
— Да, мистър Бонд. Току-що пристигнаха. — Погледна Дейвид. — Донеси ми една от листовките — нареди той, закривайки слушалката с ръка.
Дейвид кимна и изтича надолу по коридора. Измъкна листовка от един пакет и я отнесе на майстора. Уагнър я дръпна от ръцете му и я погледна.
— Не, мистър Бонд. Едноцветна е.
Гласът на другия край на жицата записка. Уагнър се размърда неспокойно и малко след това постави слушалката на вилката.
— Това беше мистър Бонд, от снабдителния отдел.
Дейвид кимна, без да проговори. Уагнър си прочисти гърлото.
— Листовките, които току-що докара, трябвало да бъдат двуцветни.
Дейвид хвърли поглед към черно-бялата листовка. Не виждаше какво толкова са се развълнували. В края на краищата, това бе нещо, което се хвърля и се забравя. Каква разлика, дали е в един или в два цвята.
— Мистър Бонд каза да ги бракуваме.
— Да ги бракуваме? — погледна го изненадан Дейвид.
Уагнър кимна и се изправи.
— Извади ги от нишите и ги смъкни пак долу — разпореди той. — Мястото ни трябва, новите ще пристигнат следобед.
Дейвид сви рамене. Шибана работа беше тази, щом нещо можеше да се бракува, преди още да бъде платено. Ала това не беше негова грижа.
— Веднага ще се заловя.
Беше дванадесет и половина, когато слезе на товарната платформа, тикайки първия товар листовки. Бригадирът на платформата викна:
— Хей, къде си помъкнал тия?
— Бракувани са.
Бригадирът пристъпи и погледна в асансьора.
— Брак, а? — запита той. — Всичките ли?
Дейвид кимна:
— Къде да ги оставя?
— Няма къде да ги оставиш — заяви бригадирът. — Измит ай се горе и кажи на Уагнър да бутне петачка, ако иска да очисти този брак.
Дейвид пак усети как бавно започва да го обзема гняв.
Уагнър беше зад бюрото, когато Дейвид влезе в залата.
— Бригадирът на платформата иска пет долара, за да разкара брака.
— Да, разбира се — каза Уагнър. — Забравих. — Измъкна една тенекиена кутия от бюрото и я отвори. Подаде му петдоларова банкнота. Дейвид я погледна.
— Искате да кажете, че наистина ще му ги дадете? — запита той недоумяващ. Уагнър кимна. — Но това е чудесна вестникарска хартия — отбеляза Дейвид. — Баща ми би я събирал цял ден. Във всеки склад за отпадъци за такъв куп ще дадат петдесет долара.