— Нямаме време да се занимаваме с това. Ето, дай му петте долара и забрави цялата работа.
Дейвид го изгледа. Не виждаше никакъв смисъл в тази история. Бракуваха стока за петстотин долара, преди още да са я платили, после дори не искаха да спестят петдесет долара от нея. Даже плащаха още пет долара, за да се отърват.
Изглежда, че вуйчо му не е чак толкова умен, колкото го считаха, ако така ръководеше нещата. Или просто има късмет. Пое си дълбоко въздух.
— Имам ли право на един час почивка за обяд, мистър Уагнър?
— Разбира се — кимна майсторът. — Всички имаме.
— Редно ли е, ако го взема сега?
— Можеш, веднага щом се погрижиш за листовките.
— Ако нямате нищо против — каза Дейвид, — ще се отърва от тях по време на обедната си почивка.
— Нямам нищо против, обаче не е нужно. Дава ти се цял час за обяд.
— Мога ли да звънна?
Уагнър кимна и Дейвид телефонира на Топлийката в гаража на Шоки.
— Колко бързо можеш да пристигнеш тук с един камион? — попита той, обяснявайки набързо за какво се касае.
— Двайсет минути, Дейви — отсече Топлийката. Настъпи пауза, после Топлийката пак се обади. — Шоки казва, че ще ти вземе само десетачка за камиона.
— Кажи му, че съм съгласен — бързо отвърна Дейвид. — И донеси чифт боксове. Може да имаме неприятност.
— Готово, Дейви — каза Топлийката.
— Добре. Ще те чакам отпред.
Уагнър го изгледа любопитно, след като остави слушалката.
— Не искам никакви неприятности — настоя нервно той.
Дейвид го изгледа. Щом толкова се бояха от него, значи нямаше да го оставят да си гледа работата, следователно трябваше наистина да им даде основание да се боят.
— Ще разберете, мистър Уагнър, какво значи неприятности, ако вуйчо Бърни научи, че сте прахосали пет долара, за да не вземете петдесет.
Лицето на майстора изведнъж пребледня. Капчици пот избиха по челото му.
— Аз не ръководя нещата — заоправдава се бързо той. — Правя това, което ми наредят от снабдителния отдел.
— Тогава няма защо да се тревожите.
Уагнър върна петдоларовата банкнота обратно в кутията и я мушна в едно от чекмеджетата, след което го заключи. Изправи се.
— Отивам да обядвам — каза той.
Дейвид седна в креслото на майстора и си запали цигара, без да обръща внимание на табелата. Мъжете от опаковъчните маси го наблюдаваха. Изгледа ги мълчаливо на свой ред. След няколко минути по един, по двама те тръгнаха на обяд. Скоро остана само Шерифа.
Старецът вдигна очи от пакета, който завързваше.
— Слушай какво ще ти кажа — обади се той. — Не си струва да бъдеш убит. Онзи Тони долу е казак. Кажи на вуйчо си да ти даде друга работа.
— Как мога да го направя, отче? — попита Дейвид. — Едва се уредих тук. Ако отида да му плача сега, направо ще ме изгони.
Старецът пристъпи към него.
— Знаеш ли къде отидоха всички? — запита той с пискливия си глас. — Не отидоха да обядват. Долу на улицата са. Чакат да видят как Тони ще те пречука.
Дейвид дръпна замислено от цигарата.
— Толкова важни ли са петте долара?
— От всеки наемател в сградата той взема малък подкуп. Не би могъл да допусне да му се изплъзнеш. Това значи да загуби всичко.
— Значи е shmuck — изрече Дейвид ядосано. — Аз исках само да си гледам работата. Нищо нямаше да се случи. Той щеше да продължи да си събира рушветите.
Стана и хвърли цигарата на пода. Угаси я с пета. В устата му горчеше. Цялата работа беше глупава. И той не беше по-умен от останалите: остави се да падне направо в капана, който му бяха заложили. Сега връщане нямаше, дори и да искаше. Нито пък би могъл да си позволи да загуби битката долу. Загубеше ли, вуйчо му непременно щеше да узнае. А това би означавало край на работата.
Топлийката го очакваше.
— Къде е камионът? — попита Дейвид.
— Насреща. Донесох боксовете. Какви искаш — гладки или с шипове?
— С шипове.
Топлийката измъкна ръка от джоба и Дейвид пое тежкия месингов бокс. Погледна го. Кръглите, заострени шипове блеснаха зловещо на светлината. Мушна го в джоба.
— Как ще обработваме този тип? — заинтересува се Топлийката. — По китайски ли?
Това бе изпробвана хватка в китайския квартал. Един отпред, друг отзад. Жертвата се насочваше към този отпред и биваше издебната от втория отзад. При девет случая от десет изобщо не можеше да разбере какво го е ударило. Дейвид поклати глава.
— Не — каза той. — За този ще трябва да се погрижа сам, ако въобще ще има някаква полза.
— Той ще те утрепе — отбеляза Топлийката. — Тежи двадесетина кила повече от теб.
— Ако загазя, притечи ми се на помощ.
— Загазиш ли — каза сухо Топлийката, — едва ли ще мога да ти бъда полезен с друго, освен да те погреба.