Дейвид го погледна и се захили.
— В такъв случай, изпрати сметката на вуйчо ми Бърни. Идеята беше негова. Хайде да вървим.
6.
Да, наистина го чакаха. Шерифа беше прав. Цялата сграда знаеше какво ще става. Даже няколко девойчета от козметичната компания и тази на Анри Франс.
Беше горещо и Дейвид чувстваше потта да избива по дрехите. Платформата представляваше шумно сборище; хората разговаряха, правеха се, че ядат сандвичите или донесения от къщи обяд. След това преструвките изчезнаха, разговорите и обедите бяха зарязани.
Мълчанието почти го обгърна и той усети любопитните им, привидно отвлечени погледи. Огледа небрежно тълпата. Разпозна неколцина от опаковъчните маси горе. Те извърнаха очи.
Изведнъж се почувства зле. Това беше лудост. Той не беше герой. Какъв бе смисълът? Какво толкова значително имаше в тази въшлива работа, че да се остави да го убият заради нея? После съгледа бригадира на платформата и забрави всичко. Нямаше връщане.
Все същата джунгла — улиците на Ийст Сайд, складовете за отпадъци покрай реката, а сега и този склад на Четиридесет и трета улица. Всяко кътче си имаше свой цар, който трябваше да бъде винаги готов за бой, за да запази царството си — защото винаги се намираше някой, дебнещ да му го отнеме.
Внезапното прозрение изпълни Дейвид с прилив на сили и мощ. Такъв беше светът, дори и вуйчо му, седнал на върха на тази пирамида, беше цар сам за себе си. Замисли се колко ли нощи вуйчо му Бърни не спеше, разтревожен за угрозите над собствената му империя.
Царете трябваше да живеят в страх — много повече от другите хора. Те имаха повече за губене. И знаеха — дълбоко в себе си знаеха — че един ден ще дойде краят. Защото и царете бяха човешки същества, мощта им отслабваше, разумът им не можеше да действа така бързо. Царете трябваше да умрат, за да бъдат изместени от наследниците си. Така щеше да стане с бригадира на платформата и с вуйчо Бърни. Един ден всичко това щеше да му принадлежи, защото беше млад.
— Докарай камиона — прошепна той с ъгълчето на устата си.
Топлийката мина по платформата, пресече улицата и стигна до паркирания камион.
Дейвид се обърна и натика крика под най-близката купчина. Напомпа дръжката и платформата бавно се издигна над земята. Докара товара до ръба на площадката в момента, когато Топлийката опря задницата на камиона до площадката и го спря.
— Имаш ли нужда от помощ, Дейви? — попита Топлийката, като се смъкна от кормилото.
— Ще се справя — отвърна Дейвид. Затика натоварения край към камиона и там отпусна скобите. Дървената скара падна върху пода на камиона. Като се върна за следващия товар, хвърли кос поглед към бригадира. Той не бе помръднал.
Слаба надежда обзе Дейвид. Може би грешеше, може би всички те са грешили. Откара и последния товар до камиона и вдигна капака. Е, щеше да мине без бой.
Чу облекчената въздишка на хората по платформата, когато завъртя крана, за да го изкара от камиона. Вдигна поглед. Бригадирът бе застанал там, блокирайки изхода. Дейвид продължи да тика крана към него. Когато го доближи, бригадирът подложи крак на крика и мълчаливо загледа Дейвид в упор. Дейвид погледна крака му. Грубата обувка с дебела подметка и огромен ток лежеше точно пред крика.
Дейвид вдигна поглед към мъжа и се опита да избута крика на платформата. Кракът на бригадира бързо се премести. Дръжката на крика бе изтръгната от ръката на Дейвид и самият крик се плъзна встрани, така че предната му част почти излезе от камиона. Колелата му се завъртяха в празното пространство между товарната платформа и камиона. Възбудена въздишка се понесе из тълпата.
Бригадирът заговори с равен глас:
— Ще ти струва пет долара да слезеш от камиона, чифутче! — каза той. — Ако ги нямаш, ще си останеш там!
Дейвид плъзна ръка В джоба. Металът беше леденостуден, когато нахлузи месинговия бокс на пръстите си.
— Имам нещо за теб — отвърна кротко той, пристъпвайки към него все още с ръка в джоба.
— Ето че поумняваш, чифутче — каза бригадирът, извръщайки поглед от Дейвид към тълпата. Точно в този момент Дейвид го цапардоса. Така, че усети болка в ръката, когато боксът раздра бузата на бригадира. Сподавен писък се изтръгна от гърдите на бригадира, когато металните шипове разрязаха лицето му като презрял пъпеш.
Извъртя се диво към Дейвид и му нанесе удар отстрани на главата, който го залепи за камиона. Дейвид почувства как вените запулсираха по челото му. Трябваше да се бие бързо, иначе онзи щеше да го убие. Разтърси глава, за да я избистри и вдигна поглед, за да види как шефът на платформата пристъпя към него. Подпря крака отстрани на камиона и използвайки тази допълнителна устойчивост, замахна към лицето на противника.