Ударът въобще не достигна целта. Бригадирът го парира с вдигната ръка, ала това го запрати назад към ръба на платформата. Дейвид отново замахна. Той направи опит да избегне удара, но се олюля и падна от платформата на земята.
Дейвид се наведе над хидравличния крик и погледна към него. Тъкмо се изправяше на ръце и колене. Обърна се към Дейвид, кръвта се стичаше по лицето му, а устните бяха присвити злобно над зъбите.
— Ще те убия за това, чифутско копеле!
Дейвид го изгледа отгоре. Онзи се беше изправил на едно коляно.
— Ти си го пожела, господинчо — каза той и посегна към крика.
Бригадирът на платформата изпищя, когато тежкият крик се стовари отгоре му. После остана да лежи притихнал, с лице към земята, а крикът стоеше върху гърба му като допотопен звяр.
Дейвид бавно се изправи, дишайки тежко. Изгледа тълпата, която бе започнала да се разпръсква с пребледнели от уплаха лица. Топлийката се покатери отзад на камиона. Погледна към бригадира.
— Мислиш ли, че си го пречукал?
Дейвид сви рамене. После мушна месинговия бокс в джоба на приятеля си.
— Най-добре разкарай камиона.
Топлийката кимна и се настани зад кормилото, а Дейвид пристъпи към товарната платформа. Камионът излез£ на улицата в момента, когато Уагнър се появи с един полицай. Полицаят огледа Дейвид.
— Какво е станало?
— Нещастен случай — отговори Дейвид.
Полицаят погледна бригадира.
— Извикайте линейка — бързо разпореди той. — Някой трябва да ми помогне да вдигна това от него.
Дейвид се обърна и тръгна към товарния асансьор. Чу дрънкането на линейката, докато се миеше. Вратата зад гърба му се отвори и той се обърна.
Шерифа бе застанал там с кърпа в ръка.
— Мислех, че може би ще имаш нужда от това.
— Благодаря. — Дейвид взе кърпата и я потопи в топлата вода, след което я поднесе към лицето си. Горещината му действаше успокоително. Затвори очи. Шумът от линейката затихваше.
— Добре ли си? — попита старият човек.
— Всичко с мен е наред — отвърна Дейвид.
Дочу стъпките на стареца. Вратата се затвори след него и Дейвид смъкна кърпата от лицето си. Огледа се в огледалото. Като се изключи малката цицина на слепоочието, не изглеждаше лошо. Изплакна си лицето с хладка вода и го избърса. Остави кърпата на ръба на мивката и излезе.
До стълбището бе застанало момиче, със синя престилка с инициалите на Анри Франс върху джоба. Той спря й я погледна. Стори му се смътно познато. Сигурно беше едно от момичетата, присъствали долу. Усмихна му се дръзко, разкривайки не особено хубави зъби.
— Вярно ли, че си племенник на стария Норман?
Той кимна.
— Фреди Джоунз от вашата лаборатория казва, че ставам за киното. Накара ме да му позирам.
— Да?
— Снимките са тук. Искаш ли да ги видиш?
— Ами да, разбира се.
Тя се усмихна и извади няколко снимки от джоба. Той ги взе и ги разгледа. Този Фреди, който и да беше, знаеше да прави снимки. Тя изглеждаше много по-добре, когато не се усмихваше. И без дрехи.
— Харесват ли ти?
— М-да.
— Можеш да ги задържиш — каза тя.
— Благодаря.
— Ако ти падне случай някой път, покажи ги на вуйчо си — бързо добави тя. — Много момичета са влезли в киното по този начин.
Той кимна.
— Видях какво стана долу. Крайно време беше Тони да си го, получи.
— Не го ли харесваш?
— Никой не го обича — обясни тя. — Но всички се боят от него. Ченгето ме разпита какво е станало. Казах му, че е злополука. Крикът паднал отгоре му.
Погледнах я в очите. Честен и открит поглед.
— Симпатичен си — каза тя. — Харесваш ми. — Извади нещо от джоба и му го подаде. Приличаше на малка туба аспирин, обаче надписът беше „Henri France De Luxe“. — Хич не се тревожи — продължи тя. — Най-доброто ни качество. Можеш да четеш вестник през него. Сама съм го проверявала и пакетирала.
— Благодаря.
— Трябва де се връщам на работа — приключи тя. — Ще се видим.
— Ще се видим.
Погледна малката кутийка в ръката си и я отбори. Права беше. Можеше да се чете през него. На дъното имаше листче хартия. На него с черен молив бе написано името Вети и един телефонен номер.
Уагнър седеше зад бюрото, когато Дейвид влезе.
— Извади голям късмет — посрещна го той. — Докторът каза, че Тони имал само мозъчно сътресение и няколко счупени ребра. Ще му сложат дванайсет шева на бузата обаче.
— Той е имал късмет — каза Дейвид. — Беше нещастен случай.
Погледът на майстора се сведе под неговия.
— Гаражът отсреща поиска десет долара, за да поправи крика.
— Ще им ги дам утре.
— Няма нужда — бързо каза Уагнър. — Вече им платих.
— Благодаря.