— Не съм възнамерявал да ви обидя, синко. Не свързах имената.
— Няма нищо, генерале.
— Баща ви и аз бяхме приятели — каза той. — През войната купих много от стоката му и, ако нямате нищо против, бих желал да разисквам въпроса с него. Просто в името на старото приятелство, нали разбирате? Освен това, касае се за много голяма сделка и аз съм сигурен, че баща ви би желал лично да се занимае с въпроса.
Почувствах как лицето ми пребледнява. Положих огромни усилия да се овладея. Колко време трябва човек да живее в сянката на другия? Гласът ми прозвуча напрегнат дори в собствените ми уши:
— Сигурен съм, че би желал, генерале. Но се боя, че ще трябва да разговаряте с мен, не можете да говорите с него.
— А защо не? — заинтересува се той отново с леден глас.
— Баща ми е мъртъв от десет години — казах аз, обърнах му гръб и тръгнах към хангара.
2.
Прекосих до задната стаичка, която Мориси използваше за кабинет. Затворих вратата зад себе си и като отидох до бюрото му, измъкнах бутилката бърбън, която винаги държаха там за мен. Сипах си в една картонена чаша и излях уискито в гърлото си. Адски ме изгори. Погледнах си ръцете. Трепереха.
Има хора, които не желаят да са мъртви. Няма значение какво правите с тях. Може да ги заровите в земята, да ги хвърлите в океана или да ги кремирате. А споменът за тях продължава да обръща вътрешностите ви, като че ли са все още живи.
Спомних си какво бе казал баща ми една сутрин в заграденото пространство зад къщата, където държахме конете. Беше скоро след брака му с Рина и аз бях излязъл една сутрин да наблюдавам как Невада обяздва някакъв нов мустанг. Беше към пет часа и първите утринни лъчи се издигаха над главите ни откъм пустинята.
Мустангът беше зъл, жилест, гаден чер копелдак, който всеки път, щом хвърлеше Невада, налиташе озъбен към него и беше готов да го стъпче с копита. Последния път, когато го хвърли, опита дори да се претъркаля отгоре му. Невада се изви встрани и едва успя да се прехвърли през оградата.
Остана задъхан, облегнат на оградата, докато мексиканчетата гонеха мустанга. Резките им викове и крясъци пронизваха утринната тишина.
— Направо е луд — каза Невада.
— Какво смяташ да го правиш? — полюбопитствах аз. Не можеше често да се види как Невада пада три пъти подред.
Мексиканчетата уловиха коня и Невада ги загледа как го водят обратно.
— Ще опитам още веднъж — отговори замислен той. — И ако сега не успея, ще го пусна на свобода.
Откъм гърба ни долетя гласът на баща ми:
— Той точно това иска.
Невада и аз се обърнахме. Баща ми бе облечен, като че ли тръгваше за фабриката. Носеше черен костюм, а връзката му бе центрована на колосаната бяла яка на ризата.
— Защо не му сложиш хомот на муцуната, да не може да хапе?
Невада го погледна.
— Никой не може да се приближи толкова, без да рискува ръката си.
— Глупости! — каза лаконично баща ми. Грабна едно късо ласо от оградата и се промуши между прътите, като влезе в заграденото пространство. Видях как ръцете му направиха примка в ласото, докато пристъпваше към коня.
Мустангът риеше земята, впил злобно очи в баща ми. Мексиканчетата стягаха здраво въжетата около врата на коня. Мустангът се дръпна назад, когато баща ми поднесе примката, готов да я мушне около муцуната. Конят се изправи на задните си крака и замахна с предните. Баща ми едва успя навреме да отскочи встрани.
Остана така за миг, загледан в очите на коня, после пак се присегна. Мустангът разтърси диво глава и свирепо налетя към ръката на баща ми. Копитата му пак замахнаха и едва не го улучиха.
Мустангът наистина беше луд, вече се заизвива и се завъртя, сякаш имаше ездач на гърба си. Мексиканчетата изпъваха въжетата, за да го удържат. След малко той се закроти и баща ми пристъпи към него.
— Много си се разсърдил, кучи сине — каза тихо баща ми.
Мустангът оголи зъби и понечи да го ухапе. Баща ми си помръдна ръката и главата на мустанга мина само на милиметър от нея.
— Пуснете го — викна баща ми на мексиканчетата.
Двете момчета се спогледаха, после свиха рамене, с което искаха да кажат, че не носят повече отговорност и отпуснаха въжетата.
Освободен, мустангът остана неподвижен за частица от секундата, явно объркан. Баща ми стоеше пред него, висок и едър в черния си костюм. Очите им бяха почти на едно ниво. После баща ми започна бавно да издига пак ръка и мустангът се оживи, очите му блеснаха и зъбите се оголиха, когато се изправи и налетя с предните копита. Този път баща ми отстъпи назад, а после, докато конят падаше, се хвърли напред.
За миг видях свития юмрук на баща ми високо във въздуха над главата му. Четирите крака на мустанга докоснаха земята и юмрукът на баща ми се стовари като чук между очите на мустанга. Трясъкът на удара отекна в стените на постройката като малка експлозия. Мустангът остана така за миг, после бавно се свлече на колене: предните му крака се подгънаха, сякаш бяха от гума.