Вярно беше. Но Макалистър бе този, който усети търговския потенциал на шмекерията и я патентова на името на „Корд Еъркрафт“. Мориси имаше стандартен служебен договор, който правеше компанията собственик на всички негови изобретения и конструкции, но Макалистър направи жест и даде на Мориси десет на сто от постъпленията като премия. Миналата година делът на Мориси бе надхвърлил сто хиляди долара. Пазарът непрестанно растеше. Дълго време циците нямаше да излязат от мода.
Мориси не отговори. Не бях и очаквал. Бе от онези хора, на които хич не им пука за парите. Живееше само за работата си.
Изпих уискито и запалих цигара. Проклех се наум. Трябваше да бъда по-разумен, а, не да оставя една случайна забележка за баща ми да ме разстрои. Можех да си го позволя, обаче на никого не е приятно да хвърли един милион на вятъра.
— Може би ще мога да направя нещо — обади се Форестър.
Лъч на надежда проблесна в очите на Мориси.
— Мислите ли, че бихте могли?
Форестър сви рамене.
— Не зная — отвърна бавно той. — Може би.
— Какво имате предвид? — изгледах го аз.
— Това е най-добрият самолет, който съм виждал — продължи той. — Не ми се иска да го изгубим заради глупостта на стареца.
— Благодаря — казах аз. — Ще ви бъдем благодарни за всичко, което бихте сторили.
Форестър се усмихна.
— Няма нужда. Аз съм от онези старомодни типове, които не биха желали да ни хванат натясно, ако евентуално започне стрелба.
— Скоро ще започне — кимнах аз. — Веднага, щом Хитлер сметне, че е готов.
— Кога мислите, че ще стане това?
— След три, може би четири години — отвърнах аз. — Когато натрупа достатъчно самолети и обучени пилоти.
— Откъде ще ги вземе? Сега ги няма.
— Ще ги има — уверих го аз. — Школите за безмоторно летене бълват по десет хиляди пилоти месечно, а преди края на лятото Месершмит ще пусне производствените линии за своя МЕ-109.
— Генералният щаб мисли, че не ще направи много, щом се изправи срещу линията Мажино.
— Той няма да се изправи срещу нея — възразих аз. — Ще я прелети.
Форестър кимна.
— Още по-голямо основание да опитам и ги накарам да изпробват вашия самолет. — Той ме погледна озадачено. — Говорите, сякаш знаете?
— Зная — отвърнах му аз. — Бях там преди по-малко от девет месеца.
— О, да — каза той. — Сетих се. Мерна ми се във вестниците. Имаше нещо гадно, доколкото си спомням, нали?
Засмях се.
— Имаше. Някои хора ме обвиниха, че симпатизирам на нацистите.
— Поради единия милион долара, който сте прехвърлили на Райхсбанк?
Стрелнах го с очи. Форестър не беше толкова неосведомен, за колкото се представяше.
— Предполагам — отвърнах аз. — Виждате ли? Прехвърлих парите точно един ден преди Рузвелт да наложи ембаргото.
— Знаехте, че ще се налага ембарго, нали? Можехте да си спасите парите, само ако бяхте изчакали един ден.
— Не можех да си позволя да чакам — казах аз. — Парите просто трябваше да бъдат в Германия, това бе всичко.
— Защо? Защо им пратихте пари, след като очевидно съзнавате, че те са наш потенциален враг?
— Бяха откуп за един евреин — обясних аз.
— Някои от най-добрите ми приятели са евреи — заяви Форестър. — Но не мога да си представя да се лиша от един милион, за когото и да било от тях.
Погледнах го за миг, после пак си напълних чашата.
— Този си заслужаваше.
Казваше се Ото Щрасмер и бе започнал като инженер по качествения контрол в един от многото баварски порцеланови заводи. От керамиката се бе насочил към пластмасите и именно той бе изобретил високоскоростното инжектиращо формоване, което бях закупил и продал на група американски производители. Първоначалната ни сделка беше на базата на годишни вноски, но след няколко години Щрасмер пожела да я изменим. Това бе през 1933, малко след идването на Хитлер на власт.
Бе дошъл в хотелската ми стая в Берлин, където се намирах на ежегодното си посещение в Европа, и ми обясни какво желае. Искаше да се откаже от всякакви вноски занапред срещу еднократно изплащане от един милион долара, които да се държат на негово разположение в Съединените щати. За мен това бе изгодно, естествено. Процентните вноски за лицензния период възлезли на много повече. Но не разбрах защо го иска. Затова го запитах.
Стана от стола и отиде до прозореца.
— Питате ме защо, хер Корд? — започна той със своя силно акцентиран английски. Ръката му посочи през прозореца. — Ето защо.
Отидох до прозореца и погледнах навън. Долу на улицата пред хотел „Адлон“ група младежи, почти деца, с кафяви ризи тормозеха възрастен мъж. На два пъти, докато гледахме, те повалиха стареца в канавката. Видяхме го да лежи на тротоара, а разкървавената му глава да виси в канавката, кръв шуртеше от носа му. Хлапетата го наблюдаваха известно време, после, след като го ритнаха няколко пъти с ненавист, отминаха.