Погледнах през бюрото към Форестър.
— Ще се върна в града и ще телефонирам на няколко места във Вашингтон. Все още имам неколцина приятели там — каза той. — Ще се отбия да поговоря и с генерала. Може би ще успея да го убедя да ме изслуша.
— Добре — съгласих се аз. Погледнах си часовника. Беше почти дванайсет и половина. Събранието на акционерите сигурно бе приключило вече. Пиърс и Макалистър трябваше да са се върнали в хотела, след като се бяха справили с Норман.
— В един часа имам среща в „Уолдорф“ — казах аз. — Мога ли да ви закарам донякъде?
— Благодаря ви — каза доволен Форестър. — Имам среща за обяд, която никак не бих желал да пропусна.
Влезе в „Уолдорф“ с мен и тръгна към зала „Пийкок“, а аз се запътих към асансьорите. Докато чаках, видях как една жена се изправи да го посрещне. Беше същата, с която го бях видял да разговаря на пистата. Зачудих се защо не го бе изчакала там.
Забелязах Рико, метр д’отел, да ги отвежда към скритата в ъгъла маса. Отидох на входа и го изчаках да се върне.
— А, мосю Корд — усмихна се той. — Сам ли ще обядвате?
— Няма да обядвам, Рико — казах аз и тикнах банкнота във винаги готовата му ръка. — Един въпрос. Коя е дамата с подполковник Форестър.
Рико се усмихна многозначително. Целуна си пръстите.
— Ах, tres charmante — промълви той. — Мадам Гадис, съпругата на генерала.
Огледах фоайето, докато се връщах към асансьорите. Генералът сигурно бе наоколо. От отношението му към Форестър, което бях наблюдавал, явно между двамата имаше нещо повече от армия и самолети.
Забелязах го да прекосява фоайето към мъжката тоалетна, в съседство с най-близката редица асансьори. Беше навъсен и със зачервено лице. Приличаше на човек, нуждаещ се от повече облекчение от това, което щеше да намери там, закъдето се бе запътил.
Изчаках вратата да се затвори след него, преди да отида до асансьорите. За пръв път, откак бях приземил КЕ-4 на летище Рузвелт, се почувствах добре. Сега всичко си идваше на мястото.
Вече не се тревожех. Единственият проблем, който оставаше, бе колко самолета ще купи армията.
3.
Най-много ми се искаше да взема душ и да дремна. Предната нощ си бях легнал в пет сутринта. Хвърлих дрехите на стола и влязох в кабинката с душа. Почувствах сковаността да напуска мускулите под облекчаващата топла струя. — Телефонът звъня няколко пъти, докато бях под душа. Оставих го да звъни.
Когато влязох, взех слушалката и наредих на телефонистката да не ме свързва с никого до четири часа.
— Но мистър Макалистър помоли да му телефонирам веднага, щом пристигнете — завайка се тя. — Каза, че било много важно.
— Можете да ме свържете в четири — отсякох аз. Оставих слушалката, метнах се в леглото и заспах като къпано бебе.
Телефонен звън ме разбуди. Погледнах часовника, посягайки за слушалката. Беше точно четири. Обаждаше се Мак.
— Цял следобед се опитвам да се свържа с теб — започна той. — Къде, по дяволите, ходиш?
— Спях.
— Спал си! — викна той. — Имаме дирекционен съвет в кантората на Норман. Трябва да сме там.
— Не си ми казал.
— Как, по дяволите, да ти кажа, като не вдигаш телефона?
— Свържете ме с генерал Гадис — поръчах на телефонистката. — Мисля, че е отседнал тук.
Запалих цигара, докато чаках. Слушалката защрака в ухото ми.
— Говори генерал Гадис.
— Генерале, Джонас Корд е на телефона — казах аз. — Намирам се в апартамент трийсет и едно — петнайсет. Бих желал да поговорим.
Гласът на генерала беше студен.
— Няма какво да разискваме. Вие сте един безнравствен, дързък младеж.
— Няма да разискваме моите обноски, генерале — прекъснах го аз, — а съпругата ви.
Чух го как заломоти в слушалката:
— Жена ми? Какво общо има тя с нашата работа?
— Доста много, струва ми се, генерале — уверих го аз. — И двамата знаем с кого се срещна днес в един часа в зала „Пийкок“ на хотела. Не вярвам Военното министерство да погледне благосклонно на факта, че лична неприязън е причината да се отхвърли КЕ-4.
Нищо не се чуваше в слушалката.
— Всъщност, генерале — запитах аз, — какво пиете?
— Скоч — отвърна автоматично той.
— Чудесно, една бутилка ще ви очаква. Да речем след петнадесет минути?
Затворих преди да отговори и телефонирах да дам поръчката. Докато чаках да се обадят, на външната врата се почука.
— Влез — викнах аз.
От леглото видях Мак и Дан Пиърс. Когато дойдоха в спалнята, лицето на Мак имаше обичайния уморен вид, а Дан бе щастливо усмихнат. Бе на път да получи всичко, каквото бе желал на този свят.
Най-после някой вдигна телефона. Чух тракането на чинии и изведнъж усетих, че съм гладен. Не бях ял от закуска. Поръчах три сандвича с телешко, бутилка мляко, каничка черно кафе, бутилка скоч, две бутилки бърбън и двойна порция пържени картофи. Оставих слушалката и ги загледах.