Сандра Браун
Торнадо
1
— Слушаш ли ме, Майрън? — попита Карл Хърболд, после погледна свъсен своя съкилийник, поклати припряно глава и измърмори: — Тъп си като пън!
Майрън Хътс сякаш не чу обидата и продължи да се усмихва глупаво. Карл доближи лице.
— Стига си се хилил, Майрън! Говоря ти сериозно. Влезе ли ти нещо в тъпата тиква, която разнасяш на раменете си? Чу ли поне една думица от онова, което ти казах?
Майрън пак отхапа от шоколадовата вафла.
— Разбира се, че чух, Карл. Нали ми каза да слушам и да внимавам.
— Добре тогава.
Карл се поуспокои, но не бе съвсем сигурен, че другият е разбрал и дума от онова, което му е обяснил. Майрън не беше от хората, които ще наречеш умни. Коефициентът му на интелигентност едва ли надхвърляше десет.
Беше едър като канара и услужлив, но умственият му багаж не бе от най-завидните и заради това Карл се излагаше на опасността да се провали в плана си, който бе обмислил толкова внимателно. Имаше си и недостатъци да се хванеш с такъв ограничен човек като Майрън.
Но Карл се нуждаеше от помощта му. Нуждаеше се от съучастник, който да изпълнява, каквото му казват, без да спори, да задава въпроси и да се двоуми. Точно затова Майрън бе най-подходящият човек. Дори и да беше някой Айнщайн със сиво вещество в излишък, той не знаеше що е съвест.
А съвестта, това според Карл бе „вътрешен диалог“. Много засукан израз, няма що! Бе го срещнал в едно списание. Беше го запомнил, после го бе пуснал в употреба и го бе изтърсил последния път пред комисията за предсрочно освобождаване на затворниците. Цели пет минути бе обяснявал надълго и нашироко как имал вътрешни диалози със самия себе си, как си мислел за своите злодеяния от миналото и за това, че е провалил живота си — и своя, и на другите. Покрай тези диалози бил прогледнал за грешките си и те го били насочили към светлината на себепознанието и отговорността. Сега се разкайвал и бил готов да изкупи прегрешенията си.
Членовете на комисията не се хванаха на гръмките му думи. Надушиха, че само им хвърля прах в очите, и не удовлетвориха молбата му да бъде пуснат предсрочно под гаранция.
Но ако съвестта наистина бе вътрешен диалог, тя предполагаше отвлечени мисли и представи, на каквито Майрън не беше способен. Всъщност на Карл му беше все едно дали съкилийникът му има съвест. Знаеше, че той ще действа импулсивно, без да му мисли много, много, и точно заради това се бе спрял на него. Майрън нямаше да му опява, ако играта загрубееше.
И понеже стана дума за грубост, Карл си помисли, че Майрън е голяма грозотия. Почти цялата му коса беше окапала, а кожата му беше без пигментация, ако не се брои неестествено червената голяма уста. Ирисите на очите му бяха едва ли не безцветни. От русолявите редки вежди и мигли погледът му изглеждаше още по-изцъклен и празен. Малкото прошарени косми по главата му бяха твърди и къдрави и приличаха на стегната пружина.
Майрън бе особено отблъскващ с размекнатата нуга от пълнежа на шоколадовата вафла, тъмнееща се в ъгълчетата на месестите му устни. Карл извърна очи, за да не гледа как съкилийникът му облизва кафеникавата слюнка.
Мнозина биха се учудили, че въпреки очебийния контраст те двамата с Майрън са приятели. Карл беше снажен, мургав, красив. Ако имаше настроение, вдигаше тежести, не пропускаше и ден, в който да не прави в килията лицеви опори и коремни преси, за да бъде винаги във форма. Имаше убийствена усмивка, досущ като Уорън Бийти на младини. Така поне разправяха другите. Самият Карл беше на мнение, че е по-красив от актьора, който според него си беше смотаняк. Затова пък жена му беше парче и половина. Биваше си я тая госпожа Бийти!
Дума да няма, по отношение на умствения багаж Карл превъзхождаше многократно Майрън Хътс. Притежаваше в излишък от качеството, което липсваше на съкилийника му. Биваше го най-вече в това да крои планове. Блестящите идеи му хрумваха сякаш от само себе си. Ако беше военен, сигурно щеше да се издигне до генерал. Но дори и най-високопоставените пълководци имаха нужда от войници, които да осъществяват стратегията им. Така и Карл бе стигнал до Майрън.
Можеше да привлече за съучастник всекиго в затвора. Майрън отблъскваше почти всички, дори закоравелите престъпници. Никой не искаше да си има вземане-даване с него. За разлика от него Карл си беше роден водач и с това привличаше като с магнит другите. Превъзхождаше повечето затворници и те му имаха страха. С пъргавия си ум и вродения чар би могъл да привлече за съучастник, когото поиска — всички в затвора бяха и по-умни, и по-жестоки от Майрън, защото дълбоко в себе си той беше добряк. Но Карл знаеше, че ако се хване с някой по-умен престъпник, може да си навлече неприятности.