Призори — тъкмо свършваше филмът „Рио Гранде“, Джак стана, взе си душ, обръсна се и се качи на пикапа. Докато се наслаждаваше на хубавото кафе, което си купи в магазина за понички срещу мотела, взе компромисно решение: колкото и рисковано да беше, той щеше да го направи.
Бе длъжен да го направи.
През годините беше минавал многократно оттук, беше се оглеждал заинтригувано, но никога не бе спирал. Дойдеше ли по тези места, всеки път гледаше къщата на Корбет и се питаше какви ли хора живеят зад портата от ковано желязо. Но колкото и голямо да бе любопитството му, той нито веднъж не бе спрял да се поинтересува от тези хора.
Това бе последното място под слънцето, където би трябвало да бъде — защо ли тогава бе дошъл?
Безспорно заради бягството на Карл Хърболд от затвора. Нещо караше Джак да се връща отново и отново през годините по тези места. Беше се помъчил да забрави за връзката, да избяга от спомена за нея, но той неизменно го застигаше. Всъщност, където и да идеше, Джак го носеше в душата си.
Покрай скиталчествата си се бе натъквал на какви ли не религии. В Аризона бе опитал пейота заедно с един шаман, според когото боговете говорели с хората, когато те с помощта на опиатите получавали видения. Едно лято бе носил стиковете и топките за голф на равин, който пък непрекъснато му бе говорил за Божиите завети и за Месията, който все някога щял да дойде. На един рок концерт на открито бе обсъждал с неколцина семинаристи Благовещението.
Всички те най-чистосърдечно вярваха, че нещо по-голямо от самите тях направлява съдбата им. Или най-малкото им помага да изберат правия път.
Джак не знаеше коя религия е вярна, ако изобщо имаше такава. Не си представяше, че съществува Бог, който да е тъй всесилен, че да сътвори вселената колкото след това да направлява живота на хората толкова припряно и своеволно. Не проумяваше каква е причината за природните бедствия. Не разбираше защо добри хора са сполитани от злини, защо човечеството е обречено да търпи глад, войни и епидемии. Не бе съвсем сигурен и какво точно е изкуплението. Знаеше обаче, че грехът си е съвсем реален. Както и съпътстващата го вина.
Наречете го както щете: провидение. Бог, просто съвест. Но нещо, някаква воля, която бе по-силна от неговата, го тласна, веднага щом чу новината, че Карл Хърболд е на свобода, да тръгне на път и да дойде тук.
Никой не знаеше какво ще се случи оттук нататък. Включително Джак. Дори докато минаваше под арката от ковано желязо, не бе наясно какво точно ще каже и ще стори. Нямаше никакъв план. Не бе очаквал да срещне на пътя пред къщата на Делри Корбет жената с детето. Оттук нататък щеше да следва течението, да постъпва според обстоятелствата.
При всички положения след броени секунди зарът щеше да бъде хвърлен.
Джак съгледа фермера, който се бе подпрял на коляно и се мъчеше да размотае кълбото бодлива тел, и след миг колебание сви длани на фуния и се провикна:
— Господин Корбет!
5
Стреснат, че чува името си, Делри Корбет се обърна и видя Джак, който вървеше към него. Колкото и да не му се искаше, се изправи. Бе висок към метър и осемдесет, беше някъде на шейсет и пет-шест години, бе понапълнял в кръста, с яки крака и намусено лице. Отдалеч си личеше колко неприятно му е, че някакъв непознат е влязъл в неговото пасище. Джак се опита да не обръща внимание на киселото му изражение и да не се обезсърчава.
— Приятно ми е, господин Корбет — рече той и протегна ръка. — Джак Сойър.
Корбет свали преднамерено бавно ръкавицата от дясната си ръка и от немай-къде се здрависа с Джак. Погледна го недружелюбно изпод козирката на шапката. Джак кимна към оградата.
— Казаха ми, че някои стълбове са паднали.
— Кой ви каза?
— Вашият внук — отвърна другият мъж и посочи китката на Корбет, където имаше дълга дълбока драскотина. — Сигурно сте се одраскали о бодливата тел.
Корбет погледна без особен интерес кървящата драскотина.
— Дреболия. Къде сте видели внук ми?
— Ей там, пред къщата.
— Да не сте се опитвали да ги заговорите? — попита ядосано старецът. — По дяволите! Вече казах на всички, че не зная нищо. Оставете ни на мира.
— Моля? Слушайте, господин Корбет, струва ми се, че ме бъркате с някого.
Това си бе опашата лъжа. Джак знаеше, че Делри Корбет е сред първите, които ще бъдат потърсени след бягството на Карл Хърболд от затвора. По всичко личеше, че вече бяха идвали при Корбет от полицията и местните власти. И на него му беше неприятно, че го безпокоят отново. Или се притесняваше от последствията.