Майрън изтръпна от страх. Той не знаеше пътя за Мексико. Какво щеше да прави с парите, които бяха откраднали? Къде щеше да спи довечера?
По порестото му лице избиха капчици пот и Майрън прокара ръкав по челото си. Ризата му беше залепнала за гърба. От жегата се беше изприщил и всичко го сърбеше. Той се намести върху седалката. Дланите му бяха хлъзгави от потта. Майрън остави пистолета на съседната седалка и избърса длани о крачолите си.
Ако Карл не се върнеше, наистина щеше да загази.
Но ако не правеше, каквото му бе казал Карл, той щеше да се вбеси. Майрън си напомни отново какво му е заръчал Карл.
— Ето какъв е планът, Майрън. Слушаш ли? Така те искам! Оставям парите тук при теб. Нали помниш, парите, които взехме от банката?
— Помня, Карл.
— Браво на теб. В багажника са, чу ли?
— Да.
— Не мога да ги взема със себе си, защото с този сак ще бия на очи. Затова трябва да ги оставя тук. Разбра ли?
— Да, Карл.
— И гледай да не задремеш!
— Няма.
— Ти тук си пазачът. Не бива да пускаш никого близо до колата. Оръжието у теб ли е?
— Ето го, Карл.
Той вдигна пистолета, за да му покаже, че оръжието му е подръка. Върху коленете му лежеше заредена пушка.
— Браво на теб! — похвали го Карл и Майрън се почувства горд. — Ако някои се приближи до колата, застреляй го.
— Добре, Карл.
— Ама наистина. Майрън, не се шегувам. Това е важно. Няма да разговаряш, няма да правиш нищо, ако някой се приближи, го очистваш, и край.
— Добре, Карл. Може ли да изпия една кола?
— Разбира се.
Карл беше оставил цяла опаковка от шест кока-коли на седалката до Майрън.
— Къде отиваш, Карл?
— Казах ти вече. Да свърша една работа.
— Може ли да дойда и аз?
— Божичко!
И той изпухтя точно когато бе на път да се ядоса, после изломоти нещо от рода, че Майрън бил бостанско плашило и полза от него — никаква.
Майрън нямаше представа какво означава това, но така бе казал Карл и точно заради това той трябваше да седи в колата, да пази парите в багажника и да стреля по всекиго, приближил се до него.
Ала ето че Карл се бавеше. И Майрън го дострашаваше все повече. Той започна да си играе с хлъзгав показалец със спусъка на пушката върху коленете му. Захлипа от страх, да не би да остане сам. Какво щеше да прави, ако Карл не се върнеше? Не знаеше как да прекоси границата и да си намери някоя сладка мексиканка.
Вторачи се в точката в далечината, където бе видял за последно Карл, и се замоли той да се върне. Захапа долна устна и засмука бузата си откъм вътрешната страна. Пак изтри потта по челото си. Погледна през рамо към задния прозорец.
И простена отчаяно.
Задаваше се кола, която намали скоростта и спря до него.
45
„Минали са някакви си двайсет и четири часа, а разлика от небето до земята!“, помисли Емъри Ломакс.
Предния ден бе чакал с нетърпение работното време да свърши и той да си отиде вкъщи, където да лиже раните си, нанесени му от онзи тип на име Джак, който му се беше нахвърлил не другаде, а направо в кабинета. Ломакс бе подвил опашка и се беше прибрал — бе глътнал няколко аспирина, за да се пребори с главоболието от бирата, която беше пил на обяд. За беда по-късно отново го беше пробудил, като бе обърнал няколко чаши бърбън. Не носеше на пиене и от уискито съвсем заприлича на парцал.
После се изви бурята. Всяка светкавица и гръмотевица сякаш бяха насочени право към средата на мозъка му, колкото да влошат и без това окаяното му състояние. Но ако не се брои това, че главата го заболя още по-силно, бурята почти не го засегна.
Емъри Ломакс така и не разбра, че халите са откъснали капаците на прозорците и са запратили металните му кофи за боклук надолу по улицата. Не забеляза проливния дъжд, превърнал канавките в същински реки и наводнил гаража така, че водата е стигнала чак до джантите на ягуара. Не усети торнадото чак до сутринта, когато алармата на радиото го събуди и той чу за бурята по новините.
Докато смерчът беше опустошават града, Емъри Ломакс се беше наливал с уиски, като от време на време бе хлипат от самосъжаление, бе плувнал в пот от страх, че подлите му кроежи ще му почернят живота, и изтръпнат, си беше припомнял заканите на Джак Каубоя.
Сега, докато пътуваше с колата, приятно хладна от климатичната инсталация, към фермата на Корбет, той се питаше за стотен път какво си въобразява този Джак, та да му говори така снизходително. Беше нахълтал неканен в кабинета му. Беше го заплашват, че ще му нанесе телесни повреди. Беше опрял, моля ви се, нож до гърлото му! Божичко, какво безочие!
Кой беше този Джак — кръгла нула, господин Никой! Чудо голямо, че имаше мускули на тежкоатлет и лице като на мъжа от рекламата на „Марлборо“. Инак си беше съвременна разновидност на скитника, на нехранимайкото без пукната пара в джоба си.