— Да. Печката е газова.
— Ще го постегна. Повече не ми трябва.
Корбет отново го измери с поглед. Джак дори не трепна. По казината в Рино се беше научил да запазва самообладание.
— Е, какво ще кажете, господин Корбет?
6
От притеснение Сесил Хърболд бе изгризал до кръв нокътя на показалеца си, когато в автосервиза, където работеше, нахълтаха полицаите от управлението на щат Арканзас. Бяха двама. От сто километра си личеше, че са мухльовци и гадняри.
Сесил знаеше, че ще дойдат — бе само въпрос на време да го потърсят. Бяха го оставили цяла сутрин да се поти и притеснява. Сега вече бе следобед, навън бе горещо като в пещ и въпреки че ги очакваше, Сесил усети как го присвива под лъжичката, когато едното ченге преобърна кошчето за боклук и седна само на педя от него.
— Е, Сесил — поде полицаят, — помолихме господин Рейнолдс да ни предостави уютния си кабинет, за да си поговорим насаме и да не безпокоим колегите ти и другите. Човекът прояви отзивчивост. Не бих искал да злоупотребявам с гостоприемството и търпението му. Гордеем се, че не злоупотребяваме с гражданите, които спазват законите. Дай да не протакаме.
Тези типове не бяха нищо повече от поплювковци с лъскави полицейски значки, новички униформи и бързи коли. Сесил не познаваше лично двамата полицаи, но знаеше що за стока са, беше се сблъсквал с такива като тях, откакто се помнеше, и ги ненавиждаше. Бузите им бяха обръснати толкова прилежно, че чак се синееха. По униформите им нямаше и гънчица. Въпреки жегата под мишниците им нямаше дори петна, останали от потта.
Но те изглеждаха тъпи като пънове. Ако не бяха униформите и служебните значки, лъскавите автомобили и точното оръжие, те с Карл щяха за нула време да ги направят на салата.
И това щеше да стане! Много скоро. Но сега не беше моментът Сесил да се заяжда с тях. Сега-засега той трябваше да се прави на ни лук ял, ни лук мирисал. Не бе кой знае каква философия. Той умееше да бъде убедителен. Е, защо да си криви душата, беше поуплашен.
— Ако сте дошли заради онази дивотия, която брат ми направи вчера, ще ви кажа още сега, че не знам нищичко.
Ченгето, което се бе разположило върху боклукчийското кошче, се извърна и погледна колегата си — той се беше облегнал на стената и бе кръстосал ръце и краката си при глезените. Както въртеше между зъбите си клечка кибрит, другият рече:
— Ти за какви ни мислиш, за смотаняци ли?
— Честен кръст — извика най-сериозно Сесил, — истината ви казвам.
В най-лошия случай щяха да го тикнат по скалъпено обвинение зад решетките, колкото да им е под ръка. Трябваше на всяка цена да ги убеди, че ще им сътрудничи всячески.
— Научих за бягството от затвора вечерта, когато се прибрах от работа — от новините по телевизията. Тъкмо поседнах да пийна пред телевизора една диетична кола, и що да видя — проклетият екран се изпълни с лицето на брат ми. И аз не знам как от изненада не напълних гащите. — Той замълча, за да види как ще реагират полицаите, но те го гледаха с каменни лица. Сетне продължи вироглаво: — Знам само онова, което знаят и всички останали. Научих го от телевизията.
Онзи с клечката кибрит между зъбите започна да си играе с кобура на пистолета. Другият, който седеше на кошчето за боклук, се нацупи и продължи да гледа вторачено Сесил, който се размърда притеснено и накрая не издържа на напрегнатото мълчание.
— Ама вие какво? — попита ги.
— Ти, Сесил, ни взимаш за балъци.
— Няма такова нещо, шефе.
— Познаваш ли Майрън Хътс?
— Не, шефе.
— Никога ли не си го виждал?
— Не, шефе. Те с брат ми са се сдушили в затвора в Тъкър. Аз не съм лежал в Тъкър.
— Да, ти си бил в Къминс.
Режимът в затвора в Къминс не бе от най-строгите и затова Сесил реши, че е в правото си да се възмути.
— Точно така, в Къминс.
— За въоръжен грабеж, нали?
— Да. Никога през живота си не съм убивал човек.
— Да, да. Насмалко да забравя. Оставял си малкото ти братче Карл да си мърси ръцете. Затова и твоята присъда е много по-лека от неговата.
Това беше за него болна тема. Сесил не можеше да оспори твърдението на ченгето, защото, почнеше ли да го опровергава, значи да признаеше убийство, което наистина беше извършил брат му. Но не искаше да си признава и един свой недостатък: че на Карл не му пука дали си е окървавил ръцете и е видял сметката на някого, това дори го вдъхновяваше, докато Сесил направо изтръпваше при мисълта, че може да убие човек.
Притеснен от този спомен, той изпелтечи:
— Лежах в затвора и си платих дълга към обществото. Открих Исус Христос и получих опрощение.
Онзи с клечката кибрит между зъбите насмалко да се задави, затова я махна и чак тогава се запревива от смях.