Днес не беше в настроение да е състрадателен. Чашата на търпението му бе преляла преди доста часове. Нямаше намерение да щади никого, който му играеше по нервите. Когато телефонът иззвъня отново, той направо изкрещя в слушалката:
— Шерифството!
— Кой се обажда?
— Ези Хардж.
Мълчание.
— Ама вие не се ли пенсионирахте?
— С какво мога да ви помогна, госпожо?
— Не съм сигурна, че изобщо можете. Знам, че сте затънали до гуша в работа. Може би не биваше да се обаждам. Вероятно само ви губя времето.
— Имате ли име, госпожо?
— Извинявайте, не се представих. Обажда се Ела Пресли. Нали се сещате, от банката. Секретарката на Емъри Ломакс.
„Толкова по-зле за вас“, помисли Ези.
— Нима днес банката работи?
— Не, господине. Нямаме ток, няколко от прозорците са счупени. Току-що ни включиха телефоните. Дойдохме с някои колеги да поразчистим.
— Да не е имало обир? — попита кисело Ези.
— Не, няма нищо такова. Обаждам ви се, защото… ами защото господин Ломакс излезе преди малко, а за четири часа днес следобед директорът е насрочил извънредно събрание на всички служители в банката и аз не мога да намеря господин Ломакс, за да му съобщя.
На Ези му се стори, че пак го занимават с лични проблеми. Какво им ставаше на тези хора днес? Дали торнадото не бе изсмукало от жителите на окръг Блуър и последната капчица здрав разум? Той вече губеше и малкото търпение, останало му след разговора с Кора.
— Госпожо Пресчи, не виждам с какво…
— Нямаше да ви безпокоя, но господин Ломакс винаги може да бъде намерен било по клетъчния телефон, било по пейджъра. А ето че сега не отговаря и не отговаря.
— Вероятно ги е изключил.
— Никога не го прави. Всъщност се притеснявам, защото той тръгна към фермата на Корбетови. Госпожа Корбет — нали се сещате, онази, глухата жена, — е клиентка на банката. Лично господин Ломакс движи сметките й. Безпокоеше се да не е останала без ток и телефон и ми каза, че щял да отскочи да провери.
Ези се подсмихна, развеселен от наивността на госпожа Пресли. Ломакс беше изключил телефона и пейджъра, защото беше с Ана Корбет и не искаше да му пречат. Ези си спомни колко хубава му се е сторила онази вечер младата жена — влизаше напълно в положението на Ломакс, но не си представяше жена от такава класа да седне да се занимава с мижитурка като банковия служител.
— Сигурно ще се върне всеки момент — рече той нехайно на секретарката. — На ваше място нямаше да се притеснявам.
— И аз нямаш да се безпокоя, ако не беше случката от вчера следобед.
Ези сподави прозявката и подпря буза на юмрука си. Дори затвори очи.
— И какво се е случило вчера следобед?
— В банката дойде един мъж, който поиска да се срещне с господин Ломакс. Обясних му, че още не си е дошъл от обяд, а той рече, че щял да почака, и без изобщо да ме пита, нахълта в кабинета на господин Ломакс.
— Какъв мъж?
— Те с господин Ломакс ми казаха, че били приятели от университета, но после, по време на почивката, една от касиерките ми спомена, че човекът е точно толкова състудент на Ломакс, колкото и китаец. Според нея бил наемен работник на Корбетови и сигурно не е и помирисвал университет.
Ези отвори очи. Облакъти се върху писалището и разтърка чело. Започваше да става интересно.
— Защо двама възрастни мъже ще седнат да ви лъжат, че са състуденти?
— И не само това, шерифе. Мен ако питате, те не са никакви приятели. Чух как си крещят в кабинета, май се караха. И колкото и да се опитваха да ми хвърлят прах в очите, тази работа с ножа…
— Нож ли?
— Не ви ли казах за ножа?
— Не — каза Ези и грабна бележник и химикалка. — Но сега вече държа да ми разкажете.
46
Ези презираше Емъри Ломакс. Беше си пълна глупост изобщо да мисли за него, камо ли пък да му посвещава цял час от времето си. Точно толкова щеше да му отнеме да отиде с колата до фермата на Корбетови и да се върне. Петнайсет минути, след като потегли от шерифството, още се двоумеше дали да не се върне в града.
Очите му смъдяха от безсънието. Въпреки онова, което беше надрънкал на Кора, умираше от глад. Като се замислеше, виждаше, че последното, което е хапнал, е увитият в целофан резен от сладкиш, който Луси му беше отрязана предния следобед.
Гърбът между лопатките го болеше непоносимо от това, че цяла нощ бе прекарал наведен над бюрото, където бе определял маршрутите на полицаите.
Беше седял на едно място толкова дълго, та имаше чувството, че този негов артрит ще го вкара в гроба. От кафето, с което се бе наливал цяла нощ, дъхът му беше такъв, че можеше да покоси и камила. Нямаше да е зле и да се избръсне и да си вземе един душ.