Накъсо, крив му беше целият свят.
И явно му личеше, защото шериф Фостър му нареди да си вземе двучасова почивка. Сигурно трябваше да иде при психиатър след тази изцепка — да прахоса половината от това време заради Емъри Ломакс. Добре поне, че Кора не знаеше как той е хукнал за кой ли път да гони вятъра, тласкан единствено от нюха си. Ако разбереше отнякъде, щеше да му почерни живота.
Всъщност Ези караше към фермата, заобикаляйки клоните и отломъците, нападали по платното, не толкова, защото беше загрижен за добруването на Ломакс, колкото, защото го глождеше любопитство за този наемен работник. Той явно не можеше да гледа банковия чиновник, щом му беше вадил нож. Или двамата мъже не се понасяха заради чувствата, които е разбудила у тях Ана Корбет? Дали не ставаше дума за най-обикновена старомодна ревност? Ако наистина разправията беше заради Ана, чувствата явно бяха припламнали бързо. Въпреки че в любовта понякога става точно така. Ето, да вземем него и Кора.
Ези нарочно й беше затръшнал телефона. Сега съжаляваше горчиво. Беше се държал като злобар и не бе обърнал внимание на притесненията й. Трябваше на всяка цена да й се обади и да й се извини. И то веднага щом се прибереше.
Върна се към онова, което го занимаваше в момента, и си спомни деня, когато в едно от кафенетата в града Делри го е запознал с новия си работник. Тогава на Ези му се беше сторило, че човекът не е от най-общителните и бъбривите. Но не бе останал и с впечатлението, че е избухлив и невъздържан.
Дума да няма, Емъри Ломакс беше в състояние да скъса нервите и на светец. Както онзи път, когато беше нахълтал в шерифството и бе настоял Ези да направи нещо, та птичките да не „мърсели“ вносния му скъп английски автомобил на паркинга, запазен само за служители на банката.
Ези бе изслушал надлежно гневната му тирада до последната дума и когато накрая Ломакс остана без дъх, той го попита най-спокойно наистина ли смята, че шерифството е в състояние да промени навиците на врабците и да ги накара да не оставят курешки върху колите. След като бе докарал до истерия полицаите и служителите, Ломакс беше излязъл с гръм и трясък от шерифството.
Нямаше нищо чудно в това, че банковият служител не е симпатичен и на новия човек в града. Повечето хора тук предпочитаха да си нямат вземане-даване с него. Който бе поискат заем от Емъри Ломакс, после беше готов да го убие. Но Ези не познаваше човек, който въпреки неприязънта си към банковия чиновник да се е увлякъл чак толкова в отношението си към него, както този мъж.
Но ако Ломакс наистина е смятал, че животът му е бил в опасност, защо не е съобщил за нападението в полицията? Той не беше подал оплакване, Ези бе проверил. Може би наистина ставаше въпрос за някаква шега между стари приятели и секретарката не беше разбрала правилно.
При всички положения обаче не бе редно хората да си вадят ножове. Дори и на шега си беше опасно. Тъкмо заради това Ези се беше запътил към Корбетови. Ломакс бе тръгнал да се види с Ана Корбет, там можеше да се натъкне на наемния работник и сигурно щеше да стане напечено, ако някой от двамата е хлътнал по младата жена.
Дявол го взел, Ези наистина надушваше, че нещата не са толкова прости, колкото изглеждат на пръв поглед. Дори и да го наречаха глупав и луд, половинвековният опит му подсказваше, че тук има нещо гнило. Беше длъжен ако не друго, то поне да провери.
Предната вечер, когато Ези се бе явил в шерифството, Фостър беше обявил в суматохата:
— Смятай се за назначен.
Така сега той беше официален представител на властите, макар и да се съмняваше, че Фостър е щял да му разреши да се заеме с издирването на човек, обявен за безследно изчезнат. Но карай, Фостър не знаеше накъде е тръгнал Ези. Освен това сегашният шериф бе затънал до гуша в работа и се разправяше с последиците от бурята, защо Ези да го занимава с такива дреболии?
Въпреки болежките и умората той се чувстваше на седмото небе от щастие, че отново пътува с полицейски автомобил. Някой беше спрял на паркинга зад линкълна и Ези не можа да го изкара. Когато попита дежурния дали може да вземе за през почивката някоя от колите на шерифството, той само му махна с ръка и му метна ключовете.
В полицейския автомобил Ези се чувстваше удобно, както в стария си фланелен халат, който — за ужас на Кора — бе измъквал поне десетина пъти от найлоновите пликове със стари дрехи, приготвени за хвърляне. Възможността отново да покара служебен автомобил бе достатъчно основателна причина да тръгне към фермата на Корбет. Не беше ли все едно дали ще изпълни молбата на Ела Пресли, или ще дремне половин час, след което ще се вкисне още повече, ще оглежда какви щети е нанесла бурята на къщата и ще умува над мъглявата следа по случая „Маккоркъч“, към която го е насочил един човек в предсмъртния си час.