Научеше ли, Кора щеше да му почерни живота и заради това.
На Майрън му се доплака.
Карл все го нямаше и нямаше и той вече си умираше от страх.
Притесняваше се и че е сбъркал. Карл му беше казал да стреля по всекиго, доближил се до колата.
А ето че той не беше стрелял по мъжа в колата и го беше оставил да си тръгне по живо, по здраво. Непознатият беше намалил скоростта и бе спрял до вратата на Майрън. Беше се навел и го бе погледнал. После, кой знае защо, беше подкарал и бе отпрашил още преди Майрън да е натиснал спусъка.
Ами ако Карл научеше? Още по-страшно щеше да бъде, ако не се върнеше да вземе Майрън и той останеше сам — какво щеше да прави, когато се мръкнеше? Предпочиташе Карл да му се разкрещи и да го нарича „олигофрен“, отколкото да го зареже насред пътя.
По едно време му мина през ума, че може да седне зад волана и да подкара в посоката, в която бе тръгнал Карл. Защо да не го потърси? Но не знаеше пътя. Ами ако не го откриеше? Ами ако Карл се върнеше, а него го нямаше? Тогава той наистина щеше да му се ядоса, задето не е направил, каквото му е казал.
Затова продължи да стои в колата, да се поти и да пази парите.
Каза си обаче, че ако пак дойде някой, вече ще го застреля. Тогава дори и Карл да научеше, че не е убил първия мъж, нямаше да му се сърди чак толкова много.
Взе това решение и дори не се уплаши, когато забеляза приближаващата кола. Видя я във външното странично огледало. Не се обърна, продължи да държи главата си право напред. Автомобилът намали скоростта и спря зад него. Майрън се зарадва, че е спрял, защото му се искаше да застреля някого и Карл да се гордее с приятеля си.
Автомобилът беше полицейски. Бял такъв, със сини букви отстрани и светеща лампа напреки на покрива. Е, сега не светеше, но колите с надпис отстрани и лампи по покривите олицетворяваха врага. Карл мразеше ченгетата най-много от всичко. Щеше да се зарадва много, задето Майрън е гръмнал ченге.
Човекът зад волана отвори вратата и слезе.
— Хей, приятелю, колата ти да не се е повредила?
Майрън загледа в огледалото как ченгето се приближава към автомобила откъм страната на шофьора. Когато вече ги деляха само няколко метра, Майрън чу стъпките му по чакъла. Намести потен пръст върху спусъка.
— Трябва ли ти помощ?
Ченгето се наведе и му се усмихна през смъкнатия прозорец, а той вдигна пушката и стреля.
Емъри Ломакс извади от горния джоб на сакото флаконче с ментов освежител за уста и си пръсна. Погледна се в огледалото за обратно виждане и с облекчение видя: не му личи, че преди броени минути е бил уплашен до смърт.
Беше намалил скоростта, за да предложи помощ на човека в повредената кола, но когато се изравни с него, направо си глътна езика от страх. Вторачените в него очи бяха безцветни, а по краищата се розовееха. Лицето му беше бяло като тебешир, косата му приличаше на перука за маскен бал. За пръв път през живота си виждаше такова страшилище — буквално му изкара ангелите.
Майната им на добрите намерения и обноски. Дори и този урод да беше клиент на банката — а Емъри силно се съмняваше в това, просто бе невъзможно да забрави такова лице, — той нямаше да спре. Натисна с все сила педала за газта, потегли с пълна скорост и не спря, докато не стигна портата на фермата на Корбетови.
Преди да слезе от колата, си приглади косата и потренира усмивката си в огледалото. Всичко наоколо бе някак неестествено притихнало. Не се виждаше жива душа. Докато се качваше по предното стълбище, Емъри подразнен забеляза, че постройките и най-вече конюшнята са пострадали от бурята. Но къщата си стоеше непокътната, ако не се брои счупеният преден прозорец.
Тъкмо понечи да натисне звънеца, когато се сети, че вероятно няма ток. Почука силно три пъти по рамката на вратата. Начаса я отвори не друг, а онзи негодник, оглавяващ списъка на най-заклетите му врагове.
— Какво търсиш тук, Ломакс? — попита го грубо Джак.
— Не ти влиза в работата, но съм дошъл да се видя с госпожа Корбет. Би ли я повикал?
— Не може да дойде.
— Какво значи „не може да дойде“?
— Значи, че не може. Ще й предам, че си идвал.
Тази дебелащина беше вбесяваща. Този непрокопсаник дори не го гледаше в лицето. Очите му шареха насам-натам.
— Е, хайде, довиждане.
Опита се да му затръшне вратата под носа, но Емъри пристъпи напред и го спря с ръка.