— Слушай, Джак — рече подигравателно. — Настоявам да повикаш госпожа Корбет.
— В момента не може да се види с теб. А и не иска.
— Откъде знаеш какво иска тя и какво не иска? — ревна Емъри. — Тя толкова ли не може да ми каже дали иска да ме вижда?
— Аз ти го казвам вместо нея. А сега се махай оттук.
Черноработникът го отпращаше, сякаш е бездомно псе.
Емъри нямаше намерение да търпи такова нещо.
— Кой си ти, че да ми държиш такъв тон?
— Слушай, Ломакс, някой ден ще седнем на по бира и ще ти обясня надълго и нашироко защо те мисля за лайно. Но те моля да си тръгнеш не заради това. Моля те да си вървиш, защото това е само в твой интерес.
— Така ли?
— Повярвай ми.
— Е, аз пък не ти вярвам. Не в мой, а в твой интерес е да си тръгна.
— Дори да е така, и госпожа Корбет иска да си тръгнеш.
— Госпожа Корбет, моля ви се! — изсумтя Ломакс. — Вижте го колко любезен бил. И си въобразява, че ще се хвана на преструвките му. Всеки в града знае какво правиш с нея. Не изчака старецът да изстине, и се намърда на мястото му. Смени ли поне чаршафите, или се намъкна направо на постланото и…
— Млъкни.
— Защо пък? Какво ще ми направиш, ако не млъкна?
— Върви си.
— А, не. Първо ще кажа на госпожа Корбет, че ако иска да съм мил с нея, не е зле и тя да ми засвидетелства малко внимание. — Той се опита да изтласка Джак настрани, но другият мъж не му позволи. — Ще вляза.
— Не мога да те пусна вътре.
— Я го виж ти! Аз пък ще вляза и без твоето разрешение.
На Емъри му бе дошло до гуша Ана Корбет и черноработникът да го гледат отвисоко. Не можеше да допусне да го обиждат по този начин и да седи със скръстени ръце. Щом си позволяваше да спи с изпаднали типове като този, Ана изобщо не заслужаваше да й цепи басмата.
Дотук беше с добрите обноски. Щеше да види тя кой е Емъри Ломакс! Той щеше да й го върне тъпкано. Щеше да й изземе имота, да го преотстъпи на Конот и да стане герой и богаташ!
Щеше да я научи тази глуха мърла!
Но искаше да й го каже сам, докато е ядосан и не се е отказал от решението си. Чудо голямо, че не чувала, той щеше да направи така, че да го разбере. Но първо трябваше да се пребори с този непрокопсаник. Още веднъж се опита да го избута от вратата, стигна се до срамно боричкане.
— Няма да допусна да ме отпраща някакъв си черноработник! — сумтеше презрително Емъри.
Блъсна още веднъж с все сила мъжа в гърдите и с удоволствие видя, че лицето му се сгърчва от болка и пребледнява като тебешир. Джак залитна назад към антрето. Емъри се възползва от случая и нахлу вътре.
Но онова, което видя, го обърка толкова, че той спря като попарен.
Ана беше коленичила на пода.
Детето се бе залепило за стената, към главата му беше насочен пистолет.
Мъжът с пистолета…
Пистолет ли?!
47
Дейвид беше ужасен. Беше видял как само на няколко крачки от него убиват човек. Разплака се, Карл го сграбчи за рамото и го разтресе.
— Стига си циврил! Чу ли? Млъквай!
Ана се пресегна да прегърне сина си, Карл го бутна към нея и рече:
— Кажи му на това проклето дете да млъкне най-после.
Тя нямаше представа какво е смятал Карл да прави с нея, когато я е повалил на колене, понеже тъкмо в този момент се бе появил Ломакс. Джак беше с гръб към нея и тя не бе разбрала какво казва той, но от начина, по който беше застанал на открехнатата врата, се досети, че е искал да предпази Ломакс и вероятно се е опитвал да го убеди да си тръгне. Но банковият чиновник беше толкова нагъл, че не би допуснал някой да го отпрати. Нахълта в помещението и Карл го уби на място.
Дейвид се вкопчи в нея, трепереше като листо. Джак долепи пръст до устните си — молеше го да се успокои. Дейвид кимна и хвърли всички усилия да млъкне и да се държи като мъж, но продължи да хлипа тихичко.
Ана си помисли колко бързо се променя животът. Откакто се бе родил Дейвид, тя се страхуваше само от едно: че синът й ще се срамува от нейния недъг. Сега тези тревоги й се струваха дреболия. Ако животът им бъдеше пощаден, не беше ли все едно дали тя чува или не?
Би дала всичко на този свят, само и само да върне назад часовника. Преди броени минути изобщо не се беше замисляла за бъдещето. А сега над тях бе надвиснала опасността да се простят с живота. И то точно след като те с Джак се бяха намерили!
Джак! Болеше го неописуемо. Когато се бе ударил о стената, явно беше счупил ребро. Ана виждаше, че той едвам си поема въздух. Устните му бяха напрегнати и мърдаха някак неестествено, макар че младата жена разчиташе всичко, каквото Джак казваше, и разбираше, че той се мъчи да говори отчетливо, та тя да следи разговора му с Хърболд.
Беше видяла и че Джак изрича думата „нож“, и се сети, както очевидно и той, че ножът му все още е в раничката на Дейвид. След като бе отбелязал дърветата, малчуганът беше попитал дали може да го задържи и Джак бе склонил, при условие, че го сложи в калъфа и го прибере в раничката. И сега ножът беше там — в детската раница на петнисти далматинци.