— Ако си дошъл да ни убиеш, защо досега не го направи?
— Толкова ли ти се мре, черноработнико?
— Питам от любопитство.
Карл сви рамене.
— Имаш това право. Просто не искам да си развалям удоволствието. Чакал съм цели двайсет години в затвора този ден. Искам да му се насладя докрай, както направих и със Сесил. Заслужаваше да умре бавно и мъчително, защото си беше страхливец. Е, получи си го! Жалко, че закъснях и не успях да пречукам и Делри! Искаше ми се да го накарам да страда за всичките години от живота ми, които почерни. Добрата новина е, че той вече е на онзи свят — изхили се Карл и насочи пистолета към Джак. — Лошата новина е, че…
— Лошата новина е, че съучастникът ти явно си има неприятности — прекъсна го Джак и кимна към вратата, а Карл и Ана погледнаха едновременно натам.
Бледият мъж се усмихна през кръвта, стичаща се по лицето му.
— Здрасти, Карл!
— Божичко, Майрън!
Карл го сграбчи за наквасената с кръв риза и го издърпа да влезе. Надзърна през вратата, но видя само един очукан оранжев пикап и един лъскав ягуар, който явно беше на мъртвеца.
— Къде е колата, Майрън? — изкрещя той с цяло гърло.
— Колата ли?
Карл затръшна входната врата и впи поглед в Майрън.
— Какво се е случило? Защо си зарязал колата? Къде са парите?
Кретенската усмивка на Майрън помръкна.
— Парите ли?
— Парите от банката, Майрън! Господи! Както те е прихванало, та си се вдигнал и си ги зарязал насред пътя?
Притеснен, другият мъж прокара ръкав по лицето си, размазвайки кръвта и потта.
— Застрелях го — точно както ми каза.
На Карл му идеше да го убие, едвам се сдържаше. Вече си представяше как стисва с голи ръце хилавия врат на Майрън и го души, докато белезникавите му очи не изскочат от очните ябълки. Представи си и как стреля отново и отново в грозното му като на чудовище лице, докато глупашкото му изражение се скрие под кървавата пихтия.
Но не можеше да си го позволи, докато не разбереше какво е станало с парите. Насили се да се овладее и си пое няколко пъти дълбока въздух. Накрая червените петна пред очите му изчезнаха.
— Къде са парите, Майрън? — попита пак, вече по-спокойно. — Какво направи с тях?
— Още са в багажника.
— А колата къде е?…
— Знаеш къде е, Карл.
— На същото място, където я оставих ли?
— Да.
— Къде са пистолетът и пушката?
Майрън го изгледа тъпо.
— Оръжието, Майрън! Къде е оръжието? — изкрещя Карл.
— Сигурно съм го оставил там — отговори Майрън и аха, да се разплаче.
На Карл отново му идеше да го удуши с двете си ръце. Беше взел само един от пистолетите и бе оставил другото оръжие при Майрън, за да не привлича вниманието, ако случайно някой любопитен шофьор му предложеше да го закара. Дори ножът, който беше измайсторил с двете си ръце в затвора, беше под седалката в колата. Сега трябваше да се оправя само с този мижав пистолет и с няколко патрона. И то заради този тъпанар, Майрън!
Карл трепереше от гняв, но все пак се поокопити и попита какво се е случило.
— Кажи ми, Майрън, какво е станало?
Онзи пак се ухили.
— Застрелях го…
— Кого?
— Едно ченге. Приближи се до колата. Нали ми каза да застрелям всеки, който се приближи до колата?
— Браво на теб, Майрън.
— Направо му пръснах главата, не ти трябва диня!
Хлапето пак се беше разциврило и разсейваше Карл. Но на него не му беше до Дейвид — първо трябваше да разбере какво се е случило, та Майрън е улучен в рамото и отстрани над дясното ухо. Не искаше обаче да го притиска: започнеше ли да го разпитва, той щеше да се обърка като пиле в кълчища и щеше да стане съвсем неуправляем.
— Кой е стрелял по теб, Майрън?
— Ченгето.
— Кое? Онова, което си пратил на оня свят ли?
— Другото.
Карл преглътна тежко.
— Двама ли бяха?
— Да, Карл. Единият остана в колата. Когато убих първия, вторият изскочи от автомобила и откри огън по мен. — Той обърна глава и погледна раненото си рамо. — Ужасно боли.
— Ще го излекуваме, но малко по-късно. Какво стана с другото ченге? И то ли е мъртво?
— Сигурно. Застрелях го.
— И таз добра! Застрелял си го, но не знаеш дали е мъртъв! Не провери ли? Значи си вдигнал чукалата и си се домъкнал тук, без да провериш дали и двамата са мъртви?
Върху лицето на Майрън се изписа колебание.
— Пищеше.
— Пищял, моля ви се! — въздъхна тежко Карл и прокара пръсти през косата си. — И за капак си оставил парите.
— Уплаших се, Карл. Боли ме ръката. Тръгнах да те търся. Извинявай, че забравих парите. Сърдиш ли ми се, Карл?