— Млъквай! — изкрещя другият. — Затвори си плювалника и ме остави да мисля!
Беше загазил здравата. Ами сега?
Можеше да забрави за отмъщението и без да губи и миг, да се върне при колата и парите — ключа към бъдещето. Но не бе изключено някой да е минал оттам и да е видял избитите ченгета. По-точно ченге, в единствено число. Другият може би още беше жив. Карл имаше само един пистолет и ако се завържеше престрелка, била тя лека или ожесточена, като нищо щяха да го заловят или направо да го убият. Не, не ставаше!
А и не беше сигурен, че Майрън ще поддържа фронта тук, докато той се изтегли. Майрън си беше смотаняк. В мига, в който Карл тръгнеше, този кретен — черноработникът, щеше да се нахвърли на Майрън. Беше доста съобразителен. За нула време щеше да излъже и надхитри Майрън. А после щеше да хукне да гони Карл, щеше да повика ченгетата, накъсо, щеше да осуети плана му.
Ако те с Майрън им теглеха куршума на тези тук и се върнеха заедно при колата, Карл пак не беше сигурен какво ги чака там, при това само единият щеше да е въоръжен.
Ако избиеха мъжа, жената и детето, вече нямаше да могат да ги вземат и за заложници. Божичко, ами сега?
Карл си каза, че трябва бързо да вземе решение. Да измисли нещо. Точно това — мисленето, беше неговата стихия. Но никога досега не бе закъсвал така. Може би на Сесил е щяло да му хрумне нещо. Но Сесил беше мъртъв. Карл го беше убил.
Я по-добре да не мисли за това, само си задръстваше мозъка с излишни неща!
То как да мисли с този пикльо, който се дереше с цяло гърло! Човек можеше да превърти при тези крясъци! Карл не издържа — извърна се рязко и насочи пистолета към детето.
— Ранен полицай!
Ези бе така погълнат от мислите си, че в началото не обърна внимание на думите, изречени трескаво по полицейската радиовръзка. После разбра какво съобщават, изправи гръб на седалката и увеличи радиостанцията.
— Ранен полицай!
Ези се пресегна и взе предавателя.
— Тук патрулна кола 4. Кой предава съобщението? — Но в отговор чу само сподавен стон, затова повтори по-високо и настойчиво: — Чувате ли ме?
— Джим май е мъртъв.
Ези започна да мисли трескаво. В полицейското управление имаше само един Джим — Джим Кларк. Полицаят, с когото той дежуреше, бе сравнително отскоро в полицията, още си беше дете, казваше се Стив Джоунс. Очевидно беше в шок, може би беше ранен, при всички положения беше много уплашен.
— Ти ли си, Стив? — попита спокойно Ези.
Стон, но утвърдителен.
— Ези! — изпука името му по предавателя. — Ези Хардж!
— Освободи линията, за да поговоря с момчето — изкрещя той на дежурния, намесил се в разговора.
— Къде си?
— На шосе 1420 — отвърна той припряно. — Движа се в източна посока. Освободи линията!
Друг глас.
— Джим се обади преди няколко минути, Ези. Каза, че на шосето е спряла кола и ще идат да проверят какво става. Сива хонда последен модел. С тексаски номера Хари Гари Роджър пет-пет-три.
— Още малко, и съм там — каза Ези.
— Ези, нали няма да…
— Стив Джоунс! — прекъсна го Ези. — Чуй ме, моето момче, идвам всеки момент. Стой там, разбра ли?
Не последва отговор. Ези изруга и натисна до дупка газта. Профуча покрай стоп знака на кръстовището с магистралата. След броени секунди забеляза шерифския патрулен автомобил, спрял на банкета зад сива хонда. И двете врати на патрулната кола зееха. Не личеше по нищо, че се е разиграла трагедия, освен по трупа върху платното. Над него вече кръжаха лешояди.
Ези удари рязко спирачки зад патрулната кола. Отвори вратата, наведе се да слезе и извади пистолета. Погледна трупа на пътя. Наистина беше Джим. Лицето му бе заприличало на пихтия, и родната му майка щеше да го познае само по ботушите. Бяха от скъпите, марковите. Полицаят не се беше разделял с тях, винаги бяха лъснати до блясък. Острите им върхове, които сега сочеха към небето, бяха оцапани с кръв.
Ези излезе от прикритието си и приведен, изтича зад другата патрулна кола. Мина откъм дясната й страна и надзърна към мястото до шофьора. Видя до отворената врата по-младия полицай.
Втурна се съм него. Той стискаше в безжизнената си ръка радиопредавателя. Под него се червенееше огромна локва кръв, която се стичаше от коляното му, явно натрошено на парченца от куршума. Още малко, и младежът щеше да изпадне в несвяст. Ези го шляпна лекичко по бузите.
— Стив, аз съм, Ези. Всеки момент ще дойдат да ни помогнат. Накъде тръгна онзи?
През дългогодишния си стаж не помнеше някой да стреля по полицай, а после да зареже колата си и да тръгне пеш. Дори и автомобилът му да беше повреден, защо не се е качил поне за няколко километра на патрулната кола? Видя му се много странно.