Младичкият Джоунс явно беше изпаднал в шок. Беше пребледнял като платно, по лицето му бяха избили ситни капчици пот. Полицаят стискаше зъби, за да не тракат.
— Убит ли е Джим?
— Опасявам се, че да, моето момче.
— Негодник. Приличаше на… призрак.
Сърцето на Ези подскочи, после сякаш спря.
— Едър такъв и недодялан?
Джоунс кимна.
— Ще загубя ли крака си?
— Не, всичко ще е наред — отвърна Ези с по-голяма увереност, отколкото изпитваше. — Онзи сам ли беше?
— Да. Хвани го, Ези!
Той се бе надявал младият полицай да каже тъкмо това.
— Сигурен ли си, че не искаш да изчакам, докато…
— Не. Хвани го. Тръгна… тръгна натам — посочи младежът с брадичка.
— Пеша ли?
— Кърви. Май го улучих.
Ези го потупа по рамото.
— Добре си се справил, моето момче.
Полицаят се просълзи.
— Подведох Джим.
— Не си могъл да направиш нищо.
След като повтори още веднъж, че лекарите ще дойдат всеки момент, Ези се завтече към колата — от артрита краката го боляха така, сякаш някой е забил в тях ледени шишове. Но поне и двете му колене бяха здрави и читави.
Съобщи по радиостанцията точното място на престрелката. Казаха му, че линейката вече е потеглила.
— Нека дойде и съдебният лекар. Действайте изключително предпазливо! Заподозрените сигурно още се навъртат някъде тук. Придвижват се пеш, но са въоръжени и много опасни. Не е изключено това да се избягалите затворници Майрън Хътс и Карл Хърболд.
— Ези, обажда се шериф Фостър — рече новият шериф с най-страховития си военен тон.
Но той не отговори. Изключи радиостанцията, заобиколи тялото на Джим Кларк и потегли. Не се решаваше да кара бързо, за да не изтърве някоя следа. Но гледаше и да не пъпли, да не би убийците да се измъкнат.
Току се озърташе с надеждата да види Майрън Хътс. И то преди да го е забелязал той. И на него, и на Карл Хърболд сигурно им беше все тая дали ще убият още едно ченге — вече си бяха сложили главата в торбата.
Ами ако Карл Хърболд изпълнеше заканите си да го прати на онзи свят? Всички престъпници щяха да ликуват, ако Карл си разчистеше сметките с първия защитник на закона, пратил го зад решетките. Той щеше да се превърне в идол на всички затворници.
Ези се засмя, но не особено весело. Допуснеше ли Карл да го убие, Кора нямаше да му го прости никога.
Изкачи възвишението и съгледа отдясно фермата на Корбетови. Пред къщата имаше два автомобила: един пикап и ягуара на Емъри Ломакс. В суматохата Ези беше забравил за банковия чиновник.
Удари толкова рязко спирачките, че патрулната кола поднесе и навлезе в канавката в другия край на пътя. Насмалко Ези да пропусне следата от кръв, която водеше от високите тръстики в канавката право към пътя за къщата.
Слезе от колата. Насочи пистолета и се приведе до стълба на арката от ковано желязо.
После чу гърмеж — нямаше как да сбърка този звук.
48
— Следващият е за детето, ако не престане да се дере като попарено — закани се Карл, след като стреля по стената, на педя от главицата на Дейвид.
Точно тогава Джак прогледна за истината.
За безспорната, необорима, абсолютна истина.
Нямаше друг избор — налагаше се да убие този човек.
Искаше, разбира се, да излезе от положението, без да прибягва до насилие. Щеше да направи всичко, за да предотврати кръвопролитието. Щеше да опита всичко по силите си. Но гледаше от пода Карл Хърболд и все повече се убеждаваше, че ще е принуден да отнеме насилствено живота му.
При тази мисъл се почувства, много стар. Уморен от живота. Разгромен. Идеше му да покаже на Господа юмрук и да го попита с какво е заслужил всичко това.
Но не можа да си позволи дори този лукс — да помисли. Нямаше за кога. Карл сипеше огън и жупел, ядосан, че Дейвид плаче. Джак се опита да го вразуми.
— Детето е само на пет години. Уплашено е. Току-що видя с очите как най-хладнокръвно застрелваш човек. А и приятелят ти не е от най-големите красавци. Какво очакваш при тези обстоятелства от едно дете?
— Очаквам да млъкне! — изкрещя Карл.
— Ти вдигаш по-голяма врява, отколкото той.
— Някой да те е питал?
— Защо не разрешиш на майка му да го отведе горе и да го сложи да си легне?
— Ти за глупак ли ме взимаш? Жената ще стои тук и няма да мърда.
— Телефонът не работи. Няма и ток. Какво толкова би могла да направи?
— Казах вече — не!
— Сигурно ще се поуспокои, ако пийне нещо. В кухнята…
— Никой няма да мърда оттук!
Джак погледна към ъгъла.
— Ще спре да плаче, ако се залиса с нещо. В раницата му има играчки.
Карл се замисли, отчаян от упоритите настоявания на Джак. Накрая махна към ъгъла и каза на Майрън: