— Пуснат съм под гаранция — заяви Сесил. — Нима смятате, че ще направя такава глупост като брат ми? За нищо на света. Затворът в Къминс съвсем не беше санаториум. Измъкнах се оттам и нямам намерение отново да влизам зад решетките.
— Не думай! — рече седналият полицай, който изобщо не се хвана на думите му. — Чу ли за надзирателите от Тъкър?
— Чух, че са… че са умрели.
Другото ченге се приближи до Сесил така, че носовете им още малко, и да се допрат.
— Не са умрели, келеш такъв. Били са убити. Брат ти е наръгал единия със самоделен нож. Натикал му го е в очната ябълка и му е видял сметката. А Хътс е прерязал гръкляна на друг, чудя се как не му е отрязал главата.
Той отново се облегна и подръпна месестата част на ухото си, сякаш размишляваше върху бягството от затвора, вдигнало на крак полицията в Арканзас и съседните щати. Всички бяха мобилизирани да гонят и заловят Карл Хърболд и Майрън Хътс, смятани за въоръжени и опасни. Гражданите бяха предупредени, ако забележат бегълците, да са изключително предпазливи.
— Не може да му се отрече на онова приятелче Карл, добре е изпипал нещата — отбеляза пазителят на реда. — Колкото до онзи тип Майрън, той си е луд за връзване. Няма ум и колкото едно пиле. Виж, брат ти не иска ум на заем. Измислил е как да се отърват от онези джаджи, по които да ги проследят. Намерили са ги, но те не са били прикачени към Карл и Майрън. Голяма лисица е този Карл, така да знаеш! Единственото, което са открили, са затворническите им дрехи, значките с имената и онези електронни джаджи, които се оказаха безполезни. Онези приятелчета ги няма никъде, сякаш са потънали вдън земя.
Бегълците бяха надхитрили властите и бяха успели да се изплъзнат и от кучетата, пуснати по дирите им. Цяла нощ ги бяха търсили с хеликоптери и пеш, бяха блокирали всички пътища — ала от двамата нямаше и следа.
Божичко, колко се гордееше Сесил с малкия си брат!
Едвам се сдържа да не се усмихне самодоволно, докато полицаят изброяваше престъпленията на Карл, които според Сесил си бяха същински подвизи, достойни едва ли не за национален герой. Свъси се, за да скрие гордостта си.
— Дано само не го убият. Нямам си никой друг в този живот.
— А, не е съвсем така. Имали сте и майка. Тя се е омъжила за свестен човек, който се е опитал да ви вкара в пътя. Чел съм ти досието, Сесил. Хич не ми хвърляй прах в очите.
— Вторият ни баща беше голям негодник. Мразеше ни до смърт, ние му отвръщахме със същото. Не каза и дума, изобщо не се възпротиви, когато ни пратиха в поправително училище. Тогава Карл нямаше и шестнайсет години.
— Ами пратили са ви сигурно защото е трябвало да се поправите.
— А когато мама почина, вторият ни баща започна да се държи още по-лошо. Е, мен не ме закачаше — добави той предпазливо. — Но виж, Карл, нали си беше по-малък, бял ден не виждаше. Никой не го обичаше и той лека-полека се озлоби. Покварен е до мозъка на костите. Нима мислите, че не знам що за стока е! Отказва да види светлината. Не иска да приеме Христос и да бъде спасен. — За по-убедително Сесил пусна една сълза. — Но той ми е брат, моя кръв и освен него си нямам никого. Не искам да умира!
— Виж какво, Сесил — подхвана полицаят и се намести върху кошчето за боклук, — точно на това и разчитаме. Ако някоя нощ Карл и приятелчето му Майрън се изтърсят у вас, ти вероятно ще се поддадеш на обичта към брат си, ще ги подслониш и ще ги укриеш.
— И дума да не става, шефе — рече Сесил и поклати категорично глава. — Веднага ще ви се обадя.
— Сигурен ли си?
— То оставаше да не се обадя!
Полицаят се извърна към своя колега.
— Как мислиш, лъже ли?
Ченгето с клечката кибрит се прозина.
— И още как! Всички Хърболдови са си лъжци по рождение. Всеки ще ти го каже.
— Кълна се в Исус Христос…
— Стига с този твой Исус Христос! — тросна се полицаят и стана от кошчето толкова рязко, че го преобърна. — Как я мислиш тази работа, да повтаряш за щяло и нещяло пред свестни хора името Господне? Да де, като те слуша човек, ще си помисли, че си искрен, но всъщност ти си един закоравял престъпник. Вие с брат ти си бяхте един дол дренки, докато не ви пратиха в различни затвори. Вълкът козината си мени, но нрава — не. — Полицаят сложи длани върху коленете си и се наведе, така че да погледне право в лицето Сесил. — Хич не си въобразявай, че ако забъркаш някоя каша, ще ти се размине. Чу ли?
Сесил се престори на възмутен и се изправи.
— Мислете си каквото искате, но се кълна, че ако Карл появи, веднага ще ви обадя. Ще го направя, защото той си е луда глава и не искам да го убият.
— Дано наистина го направиш, Сесил.